Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
Филип се върна при трупа. Докосна ръката му и установи, че плътта е студена и твърда.
— Мъртъв е отдавна — каза Оплаквачката. — Повече от един ден, а водата в тресавището е студена. — Тя погледна нагоре. В светлината на свещта лицето й изглеждаше младо. — Ако паднеш в блатото — продължи тя — водата се затваря над теб. — Бегла усмивка премина по лицето й. — Но понякога те изплюва обратно.
Филип схвана подтекста в думите й. Сигурен беше, че старицата знае повече за историята на Скозби, отколкото му беше разкрила. Стивън дойде и застана на вратата. Филип си спомни гнева на приятеля си, когато му беше споменал за възможността църквата да бъде построена на друго място. Дали и Стивън знаеше повече, отколкото показваше? Затова ли беше дошъл тук?
— Аз имам пълномощията да провеждам следствие — наруши мислите му лорд Ричард. — Трябва да огледам трупа и да преценя причината за смъртта. — Той се приближи и сложи ръка върху разпятието, което висеше от стената. — Смятам, че Адам Уолдис е починал при злополука. — Той отдръпна ръката си. — Макар че само господ знае какво е правил там и защо е тичал. — Лорд Ричард посочи тънките крака на псалта. — Вижте драскотините — каза той. — Направили са ги къпините и прещипът. Защо Уолдис е тичал така отчаяно и е бил толкова ужасен, че е попаднал в тресавището и се е удавил?
Вечерята в къщата на свещеника беше печална. Рохейша отрупа чиниите им със зеленчуци и сочно заешко задушено, сложи кана вино и пай на масата и каза, че си тръгва. Филип, който разсеяно чоплеше храната, затвори вратата след нея и се върна.
— Притеснен съм — започна той — от смъртта на Уолдис. В Скозби са се случвали и продължават да се случват необикновени събития.
После им разказа всичко, което се беше случило, откак беше пристигнал. Стивън правеше гримаси. Едмънд слушаше заинтригуван.
— Аз съм математик — каза строителят рязко, когато Филип свърши. — Занимавам се с форми и мерки. Дялам камък и създавам сгради, които ще бъдат полезни и същевременно ще прославят майстора си. Да, вярвам в Бога и неговите ангели. Но ако това, което ни каза Филип е вярно — добави той — тогава то не е наша работа. Трябва да изпратиш пратеник до Рочестър и да повикаш заклинател. Това е проблем на епископа, не наш.
— Не повярва ли на нищо от това, което ти казах? — попита Филип. — На теб нищо ли не ти се е случвало?
Стивън остави чашата си.
— Признавам, че Скозби е много приятно село — отвърна той. — Но съм съгласен, че тази къща, църквата и гробището са странни. Нещо повече, не ми харесва онази старица. Противна е и безочлива.
Филип изненадано го погледна. Думите му прозвучаха сприхаво, а обикновено Стивън беше весел и добросърдечен.
— Чувства се някакво присъствие — каза Едмънд. — Като досадна болка, която се опитваш да се убедиш, че не съществува, но тя се връща и те изпълва. Не съм видял нищо — продължи той — или поне не мисля, че съм видял, освен снощи, когато си легнах. Чух те, че отиваш в гробището, затова повдигнах щорите и погледнах навън. Ти отиде до църквата, нали?
Филип кимна.
— Беше тъмно и едва различавах сянката ти, но съм сигурен, че някой те следеше.
Филип с мъка преглътна.
— Сигурен съм, че тук са били извършени ужасни убийства — продължи Едуард. — Онези нещастни тамплиери са били причакани в блатата и избити, а съкровището им е било отнето. Може би техните останки намерихме на дъното на кладенеца. Може би техните души се лутат между земята и небето и търсят възмездие. Би било ужасно — добави той замислено, — ако нещо се случи на Изолда.
— След като погребем Уолдис утре сутринта — каза Филип — ще отида на Хай Маунт. Онзи кладенец трябва да бъде щателно претърсен.
— Защо? — попита Стивън.
— Защо не? — отвърна Филип. — Това е най-подходящото място, с което да започнем. Едмънд може да е прав. Ако останките на тамплиерите са захвърлени в някой кладенец или яма, те заслужават достойно погребение. Може би това означава думата „изкупление“. Макар че не мога да разбера коя е Вероника или какво означават числата 6 и 14.
— Аз открих нещо — обади се Едмънд. — Тази вечер, преди да дойдем на вечеря, реших да претърся къщата. В избата няма нищо, но били ли сте на таванския етаж?
— Няма нищо, освен стари мебели — отвърна Стивън. — Мрачно е и има течение.
— Вземете свещи — нареди Едмънд. — Искам да ви покажа нещо.
Те го последваха по стълбите към най-горния коридор. Малкият таван беше точно под покрива. Беше ужасно студено, все едно скочиха в студена вода и пламъците на свещите затанцуваха от течението, което проникваше между покрива и стените. Таванът на помещението беше нисък и трябваше да внимават да не се ударят в гредите. Донесоха и запалиха още свещи. Филип се огледа. Счупени столове, спукани тенджери и купи, касапски нож, който чакаше да бъде наострен; голям вехт сандък със счупени дръжки. До стената стоеше тумбест шкаф или бюфет. Вратите му висяха разтворени, а повърхността му беше олющена и неравна.