Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Знаеш ли къде е бил намерен Уолдис? — попита го той.
— Да. Наричаме мястото „Горското блато“.
— Можеш ли да разбереш къде се е отклонил от пътеката? Лицето на Пиърс се разтвори в зъбата усмивка.
— Мога да проследя заек нощно време и понякога ми се налага. Ще вървя отпред.
Той щеше да тръгне, но Филип го задържа.
— Кажи ми, Пиърс, женен ли си? Усмивката на лесничея помръкна.
— Не, отче, вдовец съм.
— Ами — продължи свещеникът — имаш ли дете?
— Да, момиченце. Сестра ми се грижи за нея.
— А майка ти?
Пиърс примигна, за да преглътне сълзите си.
— Починала е след моето раждане И преди да ме питате, отче — и майка й е починала по същия начин. Знам, знам. — Той събра юздите в ръцете си. — Животът е като сезоните. Трябва да мине известно време, преди да се създаде закономерност. Хората в селото вече започват да клюкарстват. Говорят за проклятие, за прокоба.
— Говорят ли често за миналото? — попита Филип. — За тамплиерите и скритото им съкровище?
— Не, отче. Странно е, защото във всяко друго село тази легенда щеше да се предава от едно поколение на друго, но хората тук не обичат да говорят за тях. А когато не харесват нещо, те предпочитат да не го забелязват — като това, че свещениците не се задържат тук или порочността на Романел. Знаем за него и за горкия отец Антъни. Мога много да ви разкажа, но сега умирам от студ.
Пиърс препусна напред. Върна се след няколко минути.
— Намерих мястото. Малко след като навлезеш между дърветата.
Когато стигнаха там, Филип видя следите на някой, който беше изоставил пътеката и хукнал напряко през храстите и орловата папрат. Пиърс дори намери парцали върху един виещ се къпинов храст. Оставиха спънатите си коне на пътя и Стивън изяви желание да ги наглежда. Филип и Едмънд навлязоха след Пиърс навътре в гората. Докато вървяха, Филип се наруга за недомислието. Светлината отслабваше и мъглата се виеше като пара между дърветата. Ужасяваща мъртвешка тишина беше надвиснала над горите, сякаш нещо ги наблюдаваше и неговото присъствие беше смълчало чуруликането на птиците и вцепенило малките животни, които обикновено притичваха през храстите. Пиърс спря и се усмихна през рамо.
— Не се тревожете, отче. Познавам тези гори като петте си пръста. Няма да навлезем в тресавището като Уолдис.
Продължиха напред. Пиърс вдигна ръка. Ниската растителност се смени със спечена кал. Филип видя как тинята изведнъж преминава в приятно светлозелено като тревиста пътечка в осветена от слънцето гора. Пиърс откъсна един клон.
— Гледайте, отче.
Той хвърли пръчката пред тях и тя се удари в повърхността на блатото. Задържа се няколко секунди и бързо потъна.
— От какво толкова се е уплашил Уолдис — прошепна Филип, — за да мине оттук?
Пиърс, който се беше приближил до ръба, внимателно изучаваше земята. Върна се, клатейки глава.
— Виждам само следите на Уолдис и на онези, които дойдоха да го извадят от тресавището.
— Да се връщаме — прошепна Едмънд. — Това място е обитавано от духове. Не ми харесва.
Те замръзнаха при шума от звънтене на сбруя, същия металически звук, който бяха чули на Хай Маунт. Пиърс свали лъка си и взе стрела от колчана. Отново го чуха — високо и ясно, сякаш дълбоко в гората феите размахваха звънчета.
— Да се връщаме при конете — каза лесничеят.
До деня на смъртта си Филип не разбра защо пренебрегна този разумен съвет. Изведнъж той си спомни как е учил в залите на Кеймбридж логика и теология и не можа да се примири с мисълта, че ще побегне от мъгливата гора, само защото чува подрънкване на сбруя. Беше му омръзнало да се страхува.
— Ще разбера какво става.
Преди да успеят да го спрат, той затича полуприведен покрай тресавището. Видя твърда земя пред себе си и още веднъж чу звънтенето. Тичаше между дърветата, без да го е грижа за клоните, които драскаха лицето му и къпините, които се заплитаха в краката му. Дочу шум зад себе си и се обърна. Пиърс го следваше с решително изражение.
— Ако ви изгубя, отче, не мога да се върна при сър Ричард — усмихна се мрачно лесничеят. — Странно, оттук не се минава с кон.
Отново чуха иззвъняването. Филип забърза. Дърветата започнаха да оредяват. Двамата спряха да си поемат дъх.
— Сега внимавайте, отче. Там, където дърветата са по-редки, има склон и широка долчинка, а после гората продължава в западна посока.
Филип кимна. Продължиха по-бавно. Внезапно свещеникът спря и подуши въздуха. Беше доловил мириса на готвено, на дим от дърва. Пиърс също го надуши, но поклати глава.
— Тук няма къщи. От години не е имало. Хората не харесват горите на Скозби.