Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
Филип хукна през гробищата. Не си даде труд да се обърна и види дали ужасяващото привидение го преследва. Стигна до къщата и изкачи като стрела стълбите. Стивън и Едмънд стояха над сандъка с пребледнели лица и се взираха в лявата ръка на Едмънд, от която капеше кръв.
— В името на Бога! — прошепна Филип, като сдържаше дъха си.
Едмънд само поклати глава и посочи към сандъка. Филип коленичи и опипа вътрешността му, но когато извади ръката си, по нея нямаше нищо, освен валма прах.
— Изчезна! — прошепна Едмънд и показа ръката си. Нямаше и следа от кръв.
— Какво стана? — попита Филип.
— Разглеждахме сандъка — обясни Стивън. — Едмънд търсеше тайно отделение. Напипа нещо влажно и извади ръката си. Беше подгизнала от кръв, сякаш е бил пронизан с меч.
Филип затвори сандъка и го върна в стаята.
— Стига толкова! — обяви той и излезе от коридора. — Няма да избягам оттук. — Той извиси глас към присъствието, което беше усетил на гробището. — Няма да ме изгоните! Да си лягаме. Но най-напред ще напиша писмо до негово преосвещенство епископа на Рочестър. Трябва да изпрати заклинател да ни помогне.
ТРЕТА ГЛАВА
Погребението на Адам Уолдис беше на другия ден на обяд. Филип и спътниците му спаха до късно и се заеха да подготвят църквата. Тъй като беше събота, повечето от селяните присъстваха и лорд Ричард Монталт прошепна на Филип, че навярно е най-добре сега да ги събере, да се представи и да поговори с хората за новата църква. Филип се съгласи и щом тялото на Уолдис беше положено в гробищата, той свали одеждите си и застана на амвона. Остана там, докато Монталт и останалите, които се върнаха по-бавно от гробищата, влязоха в кораба. Лорд Ричард седна на олтарния стол до него с лице към селяните. До него, на една пейка седяха младият Хенри и Изолда и си шепнеха със сближени глави.
— В името на Бога — Филип направи кръстния знак. Настъпи тишина, докато енориашите се кръстеха, а после се разположиха удобно. Филип огледа църквата. Сега не изглеждаше толкова ужасна. Децата бъбреха в страничния кораб, едно даже отиде и потупа лорд Ричард по коляното, а други две се покачиха върху саркофага, който криеше тленните останки на прадедите на Монталт. Филип изучаваше енориашите си, които го гледаха с очакване, изписано на кафявите им, набръчкани от слънцето лица. Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, въпреки че ръцете на някои още бяха кални, а ботушите — изцапани. Няколко жени кърмеха бебетата си.
— Братя и сестри во Христе — започна Филип. — Вече знаете, че негово преосвещенство епископът изпрати не един, а двама свещеници в енорията Скозби. Значи вие сте двойно благословени.
— И плащаме двойно — промърмори някой. Филип се присъедини към смеха.
— Обещавам ви — той вдигна ръка, — както вече обещах на негово преосвещенство, че брат ми и аз няма да увеличим разходите ви. Ние сме тук да се грижим за стадото Божие, а не да го дерем.
Този път смехът беше още по-силен.
— Лорд Ричард Монталт — продължи Филип — беше любезен да се съгласи да плаща стипендията, необходима за брат ми Едмънд, защото както е написано в библията: „Работникът заслужава награда за своя труд.“
Сега той беше приковал вниманието на паството си и си спомни думите на един стар викарий. „Свещеникът трябва да умее да проповядва, Филип. Ако не може да задържи вниманието на хората, как ще привлече това на Бога?“
— Ще строите ли нова църква, отче? — прозвуча глас.
— Църквата — отвърна Филип — непрестанно се обновява не само с души, но и с постройки. Мили хора, огледайте тази църква. Покривът е започнал да се руши, стените са напукани, светлината е оскъдна. Лорд Ричард още веднъж прояви щедростта си: възнамеряваме да построим нова църква на Хай Маунт и той ще осигури средствата. Материалите ще се добиват от околността и се надяваме, че цялото село ще ни помогне при строежа. Доведох приятеля си, майстор-строител от Лондон, който е работил на църквата „Св. Бартоломю“ в Смитсфилд.
Той млъкна при последвалите възклицания — някои от по-богатите селяни бяха пътували до столицата. Сега те започнаха да шепнат каква голяма църква е „Св. Бартоломю“.
— Ами гробището? — Един мъж от предните пейки се изправи. — Всичко, което казвате отче, е вярно. Радваме се, че имаме двама свещеници. Хората никога не са харесвали тази църква. Така ли е?
Той се обърна, за да получи подкрепата на съселяните си. Филип внезапно осъзна, че във всички църкви, където е бил, свещеникът често трябва да се бори с децата, за да не играят между гробовете или с търговците, които ги използват като пазар. Но за краткия си престой тук, не беше виждал никого — мъж, жена или дете — в гробището.