Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Няма да я построиш тук ли? Какво искаш да кажеш?

— Стивън, Стивън — Филип сложи ръка на рамото му. — Имам известни съмнения за това място.

— Но ти не си видял плановете ми! — Яростта още не беше угаснала в погледа на приятеля му. — Зададе ми въпрос и аз ти отговарям. Има повече от една възможност. Можем да построим църквата на върха на хълма, а гробището — отдолу. Лорд Ричард обеща Хай Маунт и околните земи.

— Да, да, знам — отвърна уморено Филип. — Това се нарича „deodandum“ — дарение за бога. Но ако ще строим църква тук, трябва да се убедим, че е правилно.

Стивън се отдръпна мълчаливо. Решен да намери кладенеца, Филип тръгна през руините. Мина през входа към олтара и погледна назад към кораба. Сега Стивън шепнеше нещо на Едмънд. Отегчен, Пиърс прехвърляше стрелите в колчана си. Филип въздъхна. Мили Боже, молеше се той, позволи ми да се овладея. Зачуди се това ли се беше случило с другите свещеници. Нервите ти започват да избиват. Сипещ остри думи, чувстваш се все по-виновен.

— Добре! — извика той. — Добре, Стивън, ще построиш църква тук. Да видим този кладенец.

Той приближи до една дупка в стената и примигна от полъха на студения вятър. Тръгна към ръба на хълма. Мъглата вече се събираше, но нещо привлече вниманието му — стълб дим в далечината, плътен и черен.

— Какво е това? — извика той и го посочи. Пиърс доближи и присви очи.

— Там няма нищо, отче — каза той. — Само няколко отдалечени ферми. Може би горят стърнищата. — Лесничеят се размърда неспокойно. — Става вече тъмно, ето го кладенецът, отче.

Намираше се отстрани на църквата. Тухлената стена около него беше срутена, а дървеният покрив отдавна го нямаше — беше останала само обрулената от времето вертикална подпора. Филип приклекна и се взря в кладенеца, но не можа да види нищо. Взе едно камъче, хвърли го и чу плясък.

— Някой слизал ли е долу? — попита той.

Пиърс посочи стълбите, издълбани в стената, плътно покрити с мъх и лишеи.

— Възможно е — каза той. — но може да бъде опасно.

— Слизам долу — обяви Филип.

— Какво? — Брат му го хвана за ръкава. — Филип, да не си полудял?

— Искам да сляза долу сега.

Той свали наметалото си и въпреки протестите на спътниците си заслиза надолу. Откри, че стълбите са стабилни, но хлъзгавият мъх беше опасен. Движеше се бавно и се възхищаваше на майсторството на строителя, издълбал това древно стълбище.

— Напълно безопасно е — извика той и гласът му отекна в стените. — Камъкът е много здрав. Кладенецът може да бъде използван. — Погледна нагоре, към трите лица, взряни в него. — Не се притеснявай, Едмънд — пошегува се той. — Ако се подхлъзна, ще станеш енорийски свещеник.

Продължи да слиза надолу, съсредоточен в действията си, като внимателно опипваше всяко стъпало, преди да продължи. Веднъж кракът му се подхлъзна и той се наруга за глупостта, но искаше да види какво има на дъното. Ако спреше, за да размисли, никога нямаше да продължи. Слезе още по-надолу и рамката на кладенеца над него стана още по-тясна, а лицата на приятелите му вече не се различаваха. Филип спря и подуши наоколо. Въздухът беше забележително свеж, което означаваше, че кладенецът е построен върху подземен поток и водата е течаща. Най-накрая стигна дъното. Имаше праг, широк около трийсет сантиметра и той стъпи на него. Беше тъмно, но опипвайки наоколо, той усети водата под себе си. Две тръби от всяка страна на кладенеца й позволяваха да влиза и да излиза. Той започна да обикаля, като броеше стъпките си, за да не забрави къде са стъпалата.