Ритматистът

Взел решение, Джоел се отправи натам. Минаваше между езерцата от светлина, хвърляна от механичните фенери с техните въртящи се чаркове и светещи намотки. Мина край позната фигура, седнала на тревата пред общежитието на ритматистите.

— Здрасти, Мелъди.

Тя не вдигна поглед от скицника, в който рисуваше на светлината на фенера.

Джоел въздъхна. Явно Мелъди умееше да се сърди. Джоел три пъти се беше извинил за подигравката, ала тя още не му говореше. Добре, рече си той, защо трябва да ми пука?

Той бързо я подмина и се озова с бодра стъпка пред Отбранителната зала. Качи се по стълбите и енергично почука на вратата на Фич.

Професорът отвори след няколко секунди. Джоел се оказа прав — Фич дори не се готвеше да си ляга. Още беше с бялата жилетка и ритматическия кител. Изглеждаше изтощен — косата му беше чорлава, а очите — мътни. Но пък това не беше странно за Фич.

— Какво? Хъм. О, Джоел. Какво има, младежо?

— Свърших! — обяви Джоел и вдигна камарата книги и листове. — Господин професор, приключих. Прегледах всички регистри!

— О. Така ли? — Гласът на Фич беше почти монотонен. — Чудесно, момко, чудесно. — С тези думи Фич се отдалечи почти замаян и остави Джоел на вратата.

Джоел отпусна книжата. Това ли е? Две седмици се занимавах с тази задача! Работех и вечер! Стоях до късно, когато би трябвало да спя!

Фич се отправи към писалището в ъгъла на Г-образния кабинет. Джоел влезе и затвори вратата.

— Тъкмо каквото искахте, господин професоре. Всички имена са индексирани. Вижте, съставих даже и списък на изчезналите!

— Да, благодаря, Джоел — отвърна Фич и седна. — Можеш да оставиш книжата върху онази камара.

Джоел усети остро разочарование. Остави книжата и внезапно се ужаси. Да не би всичко това да беше колкото да го държат зает? Дали Фич и директорът не бяха измислили плана за помощта при разследването като средство Джоел да не се забърка в нещо? Щяха ли неговите списъци да бъдат забравени и да събират прах като стотиците томове, натрупани из коридорите?

Джоел вдигна поглед и се помъчи да се освободи от тези мисли. Професор Фич седеше прегърбен на бюрото си, облегнат на лакът и обхванал лицето си с лявата длан. Дясната му ръка потропваше с писалка по лист хартия.

— Професоре? Добре ли сте?

— Да, отлично — уморено отвърна Фич. — Е, аз просто… имам чувството, че досега трябваше да съм разбрал!

— Какво да сте разбрали? — попита Джоел, докато си проправяше път през кабинета.

Фич не отговори. Изглеждаше твърде разсеян от листовете на бюрото. Джоел опита друга тактика.

— Професоре?

— А?

— Какво ще искате да правя сега? Свърших с първия проект. Предполагам, че имате още с какво да ми запълните времето?

Нещо, свързано с Вашата работа?

— Ах, добре, да. Толкова добре се справи с това проучване. Работи далеч по-бързо, отколкото очаквах. Сигурно ти се нрави подобна работа.