Целуната от сянката

— А как иначе, според теб, ще можем да си поговорим? Преди малко не ми се стори много приятелски настроена.

— Може би щеше да имаш повече приятели, ако не използваше внушението върху хората.

— Трябваше да те спася от самата теб. Твоята аура е заприличала на буреносен облак.

— Добре де, поне веднъж може ли да не говорим за аури и за надвисналата над мен гибелна заплаха?

Погледът му ми подсказа красноречиво, че той много се интересуваше от това, но изостави темата.

— Добре. Можем да говорим и за други неща.

— Само че сега въобще не искам да разговарям! Искам да спя.

— Ти спиш в момента — усмихна ми се Ейдриън и се отдръпна, за да огледа някаква разцъфнала с оранжеви и жълти цветя лоза, виеща се около една дървена колона. Нежно прокара пръсти по краищата на едно от цветчетата. — Това е градината на моята баба.

— Страхотна е — признах аз, като се облегнах по-удобно на ябълковото дърво. По всичко изглеждаше, че май ще останем още малко. — А сега сигурно ще трябва да изслушам семейната ти история.

— Хей, тя беше прекрасна дама.

— Сигурна съм, че е била. Мога ли вече да си вървя?

Погледът му оставаше вперен в цветовете на лозата.

— Не бива да се подиграваш с родословните дърва на мороите. Ето, например ти нищо не знаеш за баща си. Нищо чудно да се окажем роднини.

— Това означава ли, че ще ме оставиш на мира?

Той се приближи отново до мен и веднага превключи на тази тема, сякаш не е имало прекъсване.