Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Дишането на Батори се ускори.
Жената поклати глава.
Рицарят бавно се завъртя, оглеждайки помещението. Гробницата изглеждаше празна, ако не се брои саркофагът. Нямаше евентуални скривалища. Когато раменете на рицаря се отпуснаха, тя издиша с облекчение.
Значи не бяха намерили книгата.
Или изобщо не е била скрита там, или гробницата е била ограбена по-рано.
После рицарят долови присъствието на екипа на Батори — това наложи бърза реакция. Трябваше да бъде победен, но тя подцени уменията му, а и не взе предвид подкрепата от страна на войниците. Беше се справил с половината от силите ѝ за секунди.
От начина, по който се биеше, разбра, че рицарят долу не е новак, а много по-стар и опитен, също като нейния екип.
После, докато той отиваше да стъпче камерата на ровъра, Батори успя да види лицето му — изсечената волева брадичка, широките славянски скули, напрегнатите тъмни очи. Остана като парализирана и изпразнена, когато го разпозна.
Но животът не търпеше вакуум.
В пустотата потече огнена омраза, която я изпълни цялата, превръщайки я в нещо друго, в оръжие на яростта и отмъщението.
Тя най-сетне се раздвижи, сви ръка в юмрук и прокара древния си пръстен с рубин по тъмния монитор. Подобно на толкова много неща, които притежаваше, скъпоценното бижу беше отдавна свързано с рода ѝ.
Също като рицаря.
Рун Корза.
Името я беше белязало толкова сигурно, колкото и черната длан на шията ѝ — и ѝ причиняваше също толкова болка. От малка беше отглеждана с разкази как провалът на Корза бе обрекъл някога славния ѝ род на цели поколения бедност и немилост. Докосна края на татуировката, източника на постоянна агония, друг дълг на кръвта, който дължеше на онзи рицар.
Спомни си отдавнашната церемония — коленичила пред Онзи, на когото се бе заклела. Ръката Му стискаше гърлото ѝ, прогаряше този знак с формата на дланта и пръстите Му, превръщайки я в Негова робиня.
И всичко това заради онзи рицар.
Беше го виждала в хиляди сънища и винаги се бе надявала, че някой ден ще го открие жив, за да го накара да плати за делата, обрекли поколения жени от рода ѝ на жертва, на години живот в мъчения — поробени от кръвта, принудени да тренират, да служат, да чакат.
Към това вървеше и една друга истина, едно болезнено осъзнаване.
Отново усети Неговата хватка върху гърлото ѝ, изгаряща стария ѝ живот.
Господарят ѝ би трябвало да знае, че Рун Корза е рицарят, изпратен в Масада да прибере книгата. Но въпреки това тази тайна ѝ беше спестена. Той я беше изпратил срещу Корза, без да я предупреди предварително.
Защо?
Заради стремежа към жестоки забавления? Или във всичко това имаше някаква по-висша цел?
Ако знаеше, че Корза се спотайва в гробницата, изобщо нямаше да прати някого долу. Щеше да изчака рицаря да излезе с книгата или с празни ръце, и да го застреля, докато пълзи като муха по стената на пропастта.
Касапницата долу ѝ показа, че Корза е прекалено опасен, за да се изправя срещу него в близък бой, дори ако изпрати всичките си останали сили срещу него.
Но имаше и друг начин. Друг по-подобаващ начин.
Гневът в гърдите ѝ се насочи към нова цел.
Преди екранът да угасне, тя бе забелязала тялото на един от екипа ѝ край входа на гробницата, който носеше чанта на рамо. Раница със същото съдържание лежеше на ръба на пукнатината.
Обърна се към двамата ловци, които още стояха в очакване.
Тарек беше обръснал главата си като повечето други и бе покрил кожата си с черни татуировки, в неговия случай — библейски стихове на латински. Твърда кожа, съшита с човешки сухожилия, покриваше мускулестата му, висока метър и осемдесет фигура. Устните и ноздрите му бяха пронизани от стоманен пиърсинг. Черните му очи се бяха свили до цепки; беше разярен от пораженията, нанесени от онези в гробницата. Искаше отмъщение. Извършено със собствените му ръце.
— Рицарят е прекалено опасен — предупреди го тя. — Особено когато е притиснат в ъгъла. Останахме твърде малко, за да рискуваме да жертваме още от своите.
Тарек не можеше да възрази. Заедно бяха наблюдавали касапницата. Но имаше и друга възможност. Нямаше да донесе такова задоволство, но крайният резултат щеше да е същият.
— Взривете пукнатината. — Тя посочи към раницата на ръба и си представи чантата долу. — Избийте ги всички.
Смяташе да засипе рицаря и другарите му, да погребе отново тайните под тонове скала. И ако Корза оцелееше при взрива, очакваше го бавна смърт под купища камъни.
За момент ѝ се стори, че Тарек няма да се подчини на заповедта ѝ. Владееше го ярост, подхранвана от цялата пролята кръв. После погледът му се стрелна към шията ѝ. Към татуировката. Той знаеше значението ѝ по-добре от всеки друг.