Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
Проверява налягането, забелязва, че не е достатъчно, и отново натиска бутона на флакона.
Всички тези Пепеляшки, Снежанки и Спящи красавици!
Спира един камион и шофьорът й предлага помощта си. Секунди след това побягва, засипан с обиди. С бавното угасване на дневната светлина дъждът става по-студен.
Накрая гумата е залепена. Невъзмутимо изправена върху мотора. Люкрес се опитва да го запали. Той отказва.
Тя многократно помпа с крак.
Накрая се чува слабо, после по-ясно мъркане и моторът изръмжава във вечерта.
Благодаря, машино.
Но под проливния дъжд не може да се кара бързо. Когато стига до моргата на Кан, вече е двайсет и два часът. Взима от коша фотоапарата си и го премята през рамо.
По това време е останал само портиерът на входа. Антилецът с плитчиците е все така потънал в „Ромео и Жулиета“.
Когато вижда журналистката, той й прави знак, че не може да влезе, и още един с китката си, който показва, че е твърде късно да пуска когото и да било.
Тя издърпва голямото портмоне, закачено за панталона й с верижка, и след като разглежда съдържанието му, уморено изважда банкнота от двайсет евро.
Без никакъв коментар той прибира банкнотата, натиска бутона, който отваря вратата и отново се зачита в „Ромео и Жулиета“.
Кабинетът на Джордано е заключен, но залата за аутопсии е отворена. Помещението е пусто. Шест тела, покрити с бели чаршафи, лежат върху масите. Люкрес забелязва, че вратата на рентгена е открехната и оттам се процежда червена светлина.
— Професор Джордано? Професор Джордано, там ли сте?
Внезапно всички светлини угасват.
30.
— Защо гасиш? — попита по-младият от двамата санитари.
— Той е като зеленчук. Не може нито да говори, нито да помръдне. Със или без светлина, за него е все тая. Поне малко икономия да направим. Може би един ден ще запушим дупките в Здравната каса с точно такива малки спестявания — изсмя се другият.
Младият санитар помърмори:
— Жесток си.
— От трийсет години я работя тази робска работа. Съжалявам, но вече нямам никаква мотивация. Затова се забавлявам. Ако не друго, поне да си поиграем с пациентите! Хайде, не се безпокой. Този така или иначе не може да се оплаче.
— А ако Финшер дойде и види, че лампата е угасена?
— Той минава всеки ден на обяд, достатъчно е да запалим в дванайсет без десет.
Така за Жан-Луи Мартен започна периодът „без светлина“.
В почти непрекъснатия мрак страхът скоро напълно обзе съзнанието му. Започна да вижда чудовища с тела на дракони, които често придобиваха облика на двамата санитари.
Когато светлината се завръщаше, почти изпитваше болка. Двамата удържаха на думата си — палеха десет минути преди идването на Финшер.
Отначало силната светлина го заслепяваше и не виждаше нищо. После се появяваше таванът. Бял. И насред белия таван едно малко петно, по което болният от LIS истински се увлече. Зае се да го разглежда, докато не опозна всичките му подробности — всяка отсянка на сивото, всяка грапавина. Постепенно петното придоби метафизични измерения. То бе цяла вселена, върху която погледът му си почиваше.
Не знаеше как са разположени къщите в някогашния му квартал, нито как са подредени шкафовете в стаята, където лежеше, но бе запознат с всеки милиметър от това петно от един квадратен сантиметър, което толкова внимателно наблюдаваше. И в този миг му хрумна нещо. Да вижда беше само по себе си огромно удоволствие. Да вижда каквото и да е. Дори едно обикновено петно.
В дванайсет дойде доктор Финшер. Мартен би искал да му подскаже на какво мъчение го подлагат санитарите. Но неврологът извърши само необходимите терапевтични действия. Когато си отиде, санитарите загасиха лампата.
Пълен мрак. Отново пълна слепота.
Жан-Луи Мартен изчака да си тръгнат чудовищата, а след около час откри, че на тъмно чува неща, които не долавя, когато има светлина — тежкото дишане на болния в съседната стая, шума на помпата на апарат за изкуствено дишане, разговора на санитарите в коридора.
Странно, каза си той, едва когато те лишат от едно сетиво, разбираш колко ти е необходимо то.
Тези звуци са съществували и преди, но той не им е обръщал внимание. Сега сякаш цял един нов свят се откриваше пред него. Свят с петно на тавана и хиляди вълнуващи фонови шумове.