Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
— С вилица — произнася тя, сякаш за да покаже, че нито веднъж повече няма да каже „филица“.
Разбира грешката си и се опитва да се поправи.
— Ами… исках да кажа лъжица, разбира се… Бре да му се не знае, пак се хванах.
— Ето едно бързо малко програмиране. Всеки се хваща. Можете да изпробвате номера с познатите си.
Изидор разглежда стаята. Цялата мебелировка е подчинена на темата за мозъка. Има колекции от малки китайски играчки, съставени от мозъчета от пластмаса с крачета, които подскачат, когато им навият пружината. Има мозъци от гипс. Чудовищни фантастични роботи, чиято глава е отворена и мозъкът се вижда добре.
Белият заек започва да показва признаци на агресивност и за да го успокои, Паскал го прибира в клетката му. Заекът е все по-нервен.
— Брат ми прекара няколко години от живота си в пълно мълчание — казва Паскал Финшер. — Заради баща ни. Той беше много добър лекар. Проблемът му бе, че беше алкохолик, а от алкохола ставаше тираничен и склонен към самоубийство. Спомням си как веднъж, за да ни впечатли, взе един нож от масата и си преряза вените, след което спокойно остави кръвта да тече в чинията му.
— И после?
— Майка ми реагира много добре. Сипа му супа върху кръвта и най-спокойно го попита как му е минал денят. Той сви рамене, разочарован, че не ни е шокирал, и отиде да си превърже китката. Майка ми беше образец на доброта и интелигентност. Умееше да се оправя със съпруга си и знаеше как да ни предпазва от него. Много я обичахме. Понякога баща ми водеше вкъщи скитници и пияници и ни принуждаваше да се отнасяме с тях като с негови приятели. Майка ми невъзмутимо се държеше така, сякаш това бяха съвсем нормални сътрапезници. Може би затова по-късно брат ми така добре разговаряше и с най-изпадналите. Но след едно пътуване до Бангладеш, където беше отишъл като лекар-доброволец, баща ми започна да взима наркотици. Напусна работа. Непрекъснато ни лъжеше. Не проявяваше към нас никаква обич. По свой начин изследваше мозъка, но откъм тъмната му страна. Омайваха го бездните по пътя му към центъра на духа. И обичаше да минава по този път, запазвайки нестабилно равновесие.
При спомена за своя родител Паскал се засмива тихо и тъжно.
— Мисля, че той ни предаде вкуса към играта с мозъците, своите и чуждите. Колко жалко, че се самоунищожи, имаше забележителни прозрения, поставяше учудващо точни диагнози. Щеше да е по-лесно, ако беше някой негодник. Щяхме да го мразим и толкова.
— А немотата на брат ви?
— Всичко започна вечерта, когато баща ни си преряза вените на масата. След като се нахранихме, веднага ни изпратиха да си легнем. През нощта брат ми — тогава беше на шест години, чул викове. Уплашил се за баща ми, втурнал се в стаята на родителите ни и заварил татко и мама да се любят. Мисля, че контрастът между предишната стресова ситуация и това, което му се е сторило животинско в сцената, са го травмирали. Останал като вкаменен. Дълго време след това отказваше да говори. Изпратиха го в специализирано заведение. Ходих да го виждам там. Беше заобиколен от истински аутисти, аутисти по рождение. Спомням си, че лекарят ме съветваше: „Преди да го видите, по-добре си вземете един душевен душ, за да не го заразите със стреса от външния свят. Той усеща всичко изключително силно.“
Люкрес си води бележки. Аутизмът би могъл да бъде тема на следваща статия.
— Как се оправи?
— Благодарение на приятелството му с едно от децата в центъра и на интереса му към митологията. Родителите на Одисей Пападопулос го бяха затваряли в мазе. Отначало Сами само сядаше до него и двамата не разменяха и дума. После започнаха да разговарят чрез знаци, след това — чрез рисунки. Никой не се бе надявал на подобно нещо. Бяха си измислили свой собствен език, който само те разбираха. Две души, общуващи отвъд думите. Мога да ви кажа, че оздравяването им беше истински вълнуващо. Баща ми, който след инцидента бе навлязъл във фаза на самообвинения, спря да се опитва да се самоунищожава. Може би в крайна сметка брат ми го спаси. Но отказваше да го посещава в болницата. Майка ми ходеше да го вижда всеки ден. Колкото до мен, аз не понасях всички онези безумци около него. Вероятно затова не станах психиатър. За мен съществуват, от една страна, психиатрите, които се интересуват от психичното, и от друга — хората, които се интересуват от духовното. Оттам идва интересът ми към хипнозата. Смятам, че тя е един от пътищата към духовното. Но не съм съвсем сигурен, напредвам пипнешком…
Люкрес отхвърля назад дългата си рижа коса.