Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
Истината бе, че не се чувствах като човек, който умира, по-скоро бях човек, на когото от време на време му се иска да умре, а тук има разлика. Човек, който иска да умре, е обзет от гняв, пълен е с живот и отчаяние, отегчен и изтощен; иска да се бори с всички, иска да се свие на топка и да се скрие в някой шкаф. Иска да се извини на всички и иска всички да разберат колко много ги е разочаровал. Не мога да повярвам, че умиращите хора се чувстват по този начин, освен ако смъртта не е по-лоша, отколкото си мислех. (И защо да не бъде? Всяко друго скапано нещо е по-лошо, отколкото си мислех, така че защо смъртта да е по-различна?)
— Искам един от моите ментови бонбони — каза тя. — Имам в чантата.
— Къде ти е чантата?
Тя помълча, след това тихо изпъшка.
— Ако пак ще повръщаш, направи ми услуга и пропълзи последните няколко метра до кенефа — подкани я Мартин.
— Не е това — каза Морийн. — Заради чантата е. Останала е на покрива. В един ъгъл, точно до дупката, която Мартин беше срязал в оградата. Там има само ключове, ментови бонбони и две лири.
— Ще ти намерим ментов бонбон, ако това те притеснява.
— Имам дъвка.
— Аз не съм много по дъвките — отвърна Морийн. — Както и да е. Имам мост и е малко разклатен. Така и не го оправих…
Тя не довърши изречението. Нямаше нужда. Всички имахме неща, които така и не бяхме оправили по очевидни причини.
— Ще ти намерим ментов бонбон — каза Мартин. — Ако искаш си измий зъбите. Използвай четката на Пени.
— Благодаря ти.
Тя се надигна, но след това отново се смъкна на пода.
— Какво ще правя? С чантата?
Питаше ни всички, но ние с Мартин погледнахме Джес за отговор. Или по-скоро, знаехме отговора, но той щеше да излезе под формата на друг въпрос, а през тази нощ бяхме научили, че Джес е достатъчно нетактична, за да попита.
— Виж сега — заговори Джес, точно както предполагахме. — Трябва ли ти?
— Ами… — започна Морийн, когато се сети какви ще бъдат усложненията.
— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
— Да. Да, разбирам.
— Ако не знаеш дали ще ти трябва, просто кажи. Това е важен въпрос и не искаме да те караме да прибързваш. Но ако не ти трябва, тогава казвай веднага. Така поне няма да се разкарваме.
— Аз няма да ви карам да идвате с мен.
— Но ние искаме да дойдем с теб — каза Джес. — Нали?
— Ако не искаш онези ключове, днес можеш да останеш тук — предложи Мартин.
— Не се притеснявай за ключовете.
— Разбирам — прошепна Морийн. — Ясно. Всъщност не бях… мислех си… не знам. Щях да мисля по този въпрос след няколко часа.
— Добре — реши се Мартин. — Решаваме да се върнем.
— Нали нямате нищо против?
— Ни най-малко. Би било глупаво да се самоубиеш единствено защото чантата ти не е у теб.
След това се върнахме в „Топърс“ и се сетих, че снощи съм оставил тук мотопеда на Иван. Вече го нямаше и ми стана кофти, защото той не беше някой гадняр, някой капиталист, захапал пура в ролс-ройса си. И той беше беден. Дори и той кара мотопед. Както и да е. Сега вече не мога да се появя пред него, въпреки че едно от хубавите неща на минималната работна заплата, която ти влиза направо в джоба, е, че можеш да миеш стъклата на колите по светофарите и да изкарваш почти същото като в пицерията.
— И аз си бях оставил колата тук — призна Мартин.
— И нея ли я няма?
— Вратата беше отключена, а ключовете висяха на таблото. Предполагах, че ще направя на някого услуга.
Чантата чакаше точно където Морийн я беше оставила, в единия край на покрива. Чак когато се качихме горе, разбрахме, че сме изкарали почти до зазоряване. Не, вече беше утро, слънчево със синьо небе. Обиколихме покрива, за да огледаме наоколо, и другите ми показаха забележителностите на Лондон като на тъп американски турист: катедралата Сейнт Пол, реката, домът на Джес.
— Вече не е страшно — заяви Мартин.
— Мислиш ли? — попита Джес. — Поглеждал ли си надолу? Мама му стара. Сега е много по-добре, отколкото в тъмното, ако ме питаш мен.