Дългият път надолу

— Копеле нещастно — реши накрая Джес.

— Така е — съгласи се Мартин. — Гадост, както ти обичаш да казваш.

— Сега пък какво казах?

— Нарече ме копеле нещастно. А аз просто изтъквах, че на този етап от живота и в тази конкретна вечер „нещастен“ е изключително подходящо прилагателно. Наистина съм едно нещастно копеле, както и сама виждам си се сетила.

— Какво, още ли?

Мартин се засмя.

— Да. Все още. Дори след всичкото забавление снощи. А според теб, какво се промени през последните няколко часа? Все още ли съм бил в затвора? Спал ли съм с петнайсетгодишна? За съжаление в това отношение не се е променило нищо. Кариерата ми все още ли е в задънена улица, все още ли не се виждам с децата си? Нещастен съм и мога да го потвърдя. Като изключим може би купона с твоите така весели приятели в Шордич, където ме нарекоха с… Що за мрънкало съм аз, а?

— А пък аз си мислех, че сме се поразвеселили.

— Наистина ли? Честно, това ли си мислеше?

— А-ха.

— Ясно. — Споделената беда е беда наполовина и тъй като ние сме четирима, значи остава само четвърт от бедата. Нещо такова, нали?

— Ами вие всички ми помогнахте да се почувствам по-добре.

— Добре. Чудесно.

— Това пък какво трябва да означава?

— Нищо. Радвам се, че сме ти помогнали да се почувстваш по-добре. Депресията ти очевидно е била по-податлива на въздействие от нашите. По-лесно сме успели да я овладеем. Имаш страшен късмет. За съжаление, Джейджей ще умре, а Морийн продължава да има син инвалид, а пък моят живот си остава една невъобразима каша. Честно да ти кажа, Джес, не виждам как няколко питиета и една игра на Моно̀поли биха могли да ни помогнат. Я си представи как ще изиграем едно Моно̀поли, Джейджей! Това ще разкара ли старата болест ККР? По-скоро не.