Дългият път надолу

Всички се загледахме замислени в далечината. Шест седмици бяха приличен срок. Не беше прекалено дълго. Животът може да се промени за шест седмици, освен ако нямаш дете пълен инвалид, за което да се грижиш. Или ако кариерата ти не се е скапала напълно. Или ако не си човекът, на когото се присмива цялата страна.

— Ти знаеш ли как ще се чувстваш след шест седмици? — обърна се към мен Морийн.

О, да, освен ако не си болен от нещо смъртоносно. Тогава животът няма много да се промени, нали? Свих рамене. Откъде, по дяволите, да знам как ще се чувствам? Болестта е нова. Никой не може да предвиди развитието й, дори аз, въпреки че сам я измислих.

— Значи ще се срещнем отново, преди шестте седмици да изтекат?

— Съжалявам, но… Кога се превърнахме в „ние“? — попита Мартин. — Защо трябва да се срещаме след шест седмици? Не можем ли просто да се самоубием когато и където решим?

— Никой не те спира — отвърна Джес.

— Като гледам, целта на това упражнение е някой да ме спре. Ние се спираме един друг.

— Докато изтекат шестте седмици.

— Значи, когато каза „никой не те спира“, си искала да кажеш обратното.

— Виж — започна Джес. — Ако се прибереш сега и си пъхнеш главата в газовата фурна, аз какво общо ще имам с решението ти?

— Именно. Така че каква е целта на упражнението?

— Нали това казвам. Защото, ако сме някоя улична банда, тогава всички ще се стараем да живеем по някои правила. А всъщност правилото е само едно. Правило номер едно: няма да се самоубиваме през следващите шест седмици. Ако не сме банда, тогава е друго. Казвайте. Банда ли сме, или не сме?

— Не сме банда — заяви Мартин.

— Защо да не сме?

— Не се обиждай, но… — Мартин се надяваше, че тези думи и едно замахване с ръката към нас, ще го спасят и няма да се налага да обяснява. Аз, обаче, нямах намерение да го оставя да се измъкне просто така.

До този момент и аз не се чувствах част от бандата. А сега вече бях част от нея, нищо че на Мартин много не му харесваше. Бях истинска част от нея.

— Какво но? — настоях аз.

— Ами просто вие не сте мой тип хора. — Каза го точно така, кълна се. Чух го как натърти на думите, съвсем ясно го чух.

— Майната ти — отвърнах. — Аз като че ли си губя времето със скапаняци като теб.

— Значи всичко е ясно. Да си стиснем ръцете, да си благодарим за поучителната вечер и всеки да си върви по пътя.

— И да умре — добави Джес.

— Възможно е — каза Мартин.

— Ти това ли искаш? — попитах аз.

— Уверявам те, че не е сред тайните ми мечти. Само че няма да издам нещо важно, ако кажа, че напоследък ми се струва доста примамливо. Объркан съм, както казвате вие. А и на вас какво ви пука? — обърна се той към Джес. — Останах с впечатлението, че на теб не ти пука за нищо и за никого. Не си ли такава?

Джес се замисли за момент.

— Нали се сещаш за онези филми, дето показват как хората дават всичко от себе си, за да се качат на върха на Емпайър Стейт Билдинг или на някоя планина, все едно къде. Винаги има момент, когато някой се изплъзва и главният герой се опитва да го спаси, но ръкавът на якето му се разпорва и онзи пада и ти го чуваш как крещи, докато пада. Аааааа. Точно това искам да направя.