Натоварени със зло

Събитията се развиват странно.

Към полунощ почука Г. А. и без всякакви обяснения нареди аз и Мишел да се обличаме. (Аз бях поспал около три часа, а Михей едва беше затворил очи.) Облякохме се и се качихме в колата — Г. А. на кормилото, а ние на задната седалка.

Отначало си помислих, че Г. А. най-сетне е решил да ни пусне да работим нощна смяна в кланицата, но ние тръгнахме в съвсем друга посока, към университета, и спряхме в сянката на един нов строеж близо до трети блок на общежитието за бивши ергени. Там Г. А. нареди на Мишел да седне зад кормилото и да чакаме, а той се отдалечи — пресече градинката и се мушна в пети вход.

„Ко-о-олко интере-е-есно“ — пропя фалшиво Миша и попита дали съм забелязал колко странно е облечен Г. А. Аз отвърнах, че да, забелязал съм и на свой ред попитах дали той пък е забелязал колко пълен и трудно подвижен е станал Г. А. в тези широки и безформени дрехи. Мигел бил забелязал и това. Той ми заповяда да изляза от колата и започна да проверява стоповете, мигачите и другото електрооборудване.

Докато се занимавахме с това, сякаш изпод земята се появи Г. А., придружен от някакъв омбре. Много красив омбре с баскетболен ръст, три глави по-дълъг от Г. А. Годините му бяха доста над двадесет и беше облечен с малко старичък костюм от мъхест плат. По точно е да се каже, че беше облякъл само панталоните, защото все още не можеше да навлече палтото — беше много нервен и то цялото се беше навило на широкия му гръб, така че не му се удаваше да улучи ръкавите.

Още щом ме видя, застана като закован и запита пресипнало: „А този защо ни е?“ Изглежда, толкова много не му трябвах, та чак престана да воюва с палтото си. Г. А. му измърмори нещо успокоително, но той не се успокои, а жално изхленчи: „Може пък да не е нужно, а, Георгий Анатолиевич?“ Г. А. му нареди кратко да седне отзад и той седна така, сякаш надяна през главата си нашата нещастна малолитражка. Г. А. седна до него, а аз — отпред — заедно с Мишел. Омбре пак започна да хленчи в смисъл дали трябва и дали си струва, но Г. А. изобщо не го слушаше. Заповяда на Михаил: „В университета.“ — и тръгнахме. Омбре веднага млъкна — сигурно се беше отчаял.