Онова, което не ме убива

Не стигна особено далеч, защото в следващата секунда тя пое юздите и продължи изречението му с думите: Онзи, който следи народа, накрая сам бива проследен от него. В това се съдържа фундаментална демократична логика, и за кратък миг ѝ се стори, че е улучила десетката, че е имала гениално хрумване. Усещаше горещата сладост на реванша, а после пое заедно с Ед Неда на пътешествие из системата. Двамата танцуваха и фучаха покрай святкащ свят от неща, които на всяка цена трябваше да останат скрити.

Несъмнено преживяването беше спиращо дъха, и все пак, и все пак… Когато се откачи и всичките ѝ логови файлове автоматично бяха изтрити, дойде махмурлукът. Като след оргазъм с погрешен партньор. Онези изречения, които само допреди миг ѝ се бяха стрували толкова точно попадение, сега ѝ звучаха съвсем детински, като хакерско бръщолевене. Внезапно закопня да се напие до козирката, минимум. С уморени провлечени стъпки стигна до кухнята, грабна бутилка „Тъламор Дю“ и две-три бири, с които да изплакне уста, сетне седна пред своите компютри и започна да пие. Не за да празнува, съвсем не. В тялото ѝ не бяха останали никакви усещания на победител. По-скоро… защо? От чувство за противоречие може би.

Пиеше ли, пиеше, а бурята навън фучеше, радостните възгласи откъм Републиката на хакерите се множаха. Нищо от това обаче вече не я засягаше. Едва се държеше изправена и с бързо, помитащо движение прекара ръка по масата, наблюдавайки как бутилки и пепелници политат към пода. После се сети за Микаел Блумквист.

Сто на сто беше от алкохола. Блумквист имаше навика да изскача в мислите ѝ, когато беше пияна, точно както се случва с напоркани бивши любовници, и без изобщо да го съзнава, тя хакна неговия компютър, а това далеч не беше АНС. Отдавна си пазеше пряка пътека към него и първоначално се зачуди каква ли работа имаше там.