Онова, което не ме убива

— Знам, че според теб бях идиотка от самото начало — каза тя. — Не, не възразявай, твърде добре те познавам. Но трябва да разбереш, че аз, Кристер и Малин не виждахме друго решение. Бяхме вербували Емил и Софи и толкова се гордеехме с това. По онова време едва ли имаше по-горещи репортери. За нас това беше невероятно престижно. Показваше, че сме в стихията си, и около нас отново се вдигна шум, излязоха положителни репортажи в „Резюме“ и „Дагенс Медия“. Като в добрите стари времена, и честно казано, лично за мен обещанието, което бях дала на Софи и на Емил, че могат да се чувстват на сигурно място във вестника, означаваше много. Финансите ни са стабилни, така им казах. Хариет Вангер ни пази гърба. Ще разполагаме с пари и ще правим фантастични репортажи. Е, предполагам разбираш, че наистина вярвах в това. После обаче…

— После небето малко се посрути.

— Именно, и то не само заради кризата в пресата и заради пазара на обяви, който претърпя крах. Беше и заради цялата бъркотия в групата Вангер. Не знам дали наистина си схванал какъв хаос бе настъпил. На моменти гледам на това почти като на държавен преврат. Всичките стари консервативни мъже с дясна ориентация в семейството, и консервативни жени, разбира се, как иначе, е, ти поне ги познаваш, всичките дърти расисти и назадничави типове се съюзиха и забиха нож в гърба на Хариет. Никога няма да забравя онова нейно обаждане. Като прегазена съм, каза ми. Беше съсипана. Бяха се раздразнили най-вече от опитите ѝ да обнови и модернизира групата, а после, естествено, и от решението ѝ да избере Давид Голдман в борда, онзи, дето е син на равина Виктор Голдман. Ала и ние бяхме част от картинката, както знаеш. Андрей тъкмо бе написал своя репортаж за просяците в Стокхолм и всички го намирахме за най-доброто му постижение, цитираха го навсякъде, дори в чужбина. Хората на Вангер обаче…

— Го класифицираха като левичарски блудкаж.

— Още по-лошо, Микаел, като пропаганда „за лениви копелета, дето дори не могат да си намерят работа“.

— Така ли казаха?

— Нещо подобно, но подозирам, че репортажът на практика не е бил от значение. Той беше само тяхното оправдание, за да подкопаят допълнително ролята на Хариет в групата. Искаха да се дистанцират от всичко, което Хенрик и Хариет бяха защитавали.

— Идиоти.

— Божичко, да, но това не ни помогна особено. Спомням си ония дни. Сякаш земята се продънваше под краката ми, и разбира се, знам, знам, трябваше да те включвам повече, ала си мислех, че всички ще спечелим, ако ти имаш възможност да се съсредоточиш върху историите си.

— И въпреки това не направих нищо смислено.

— Опита се, Микаел, наистина се опита. Но това, до което исках да стигна, беше, че тъкмо тогава, когато всичко изглеждаше сринато до основи, позвъни Уве Левин.