Онова, което не ме убива

Навярно се нуждаеше от стимулиране. Навярно умираше от скука и ѝ се щеше да въдвори малко хаос, та да не издъхне от отегчение. Или пък, както твърдяха неколцина от групата, вече бе влязла в конфликт с АНС, та затова пробивът не бе нищо повече от лично отмъщение. Други в групата обаче подлагаха на съмнение и това мнение, настоявайки, че всъщност дирела информация, че била на лов за нещо още откакто баща ѝ, Александър Залаченко, бе убит в болница „Салгренска“ в Гьотеборг.

Никой обаче не знаеше със сигурност. Осата открай време пазеше своите тайни, а и нали мотивът всъщност нямаше значение, във всеки случай това се опитваха да си втълпят. Щом желаеше да помогне, оставаше им само да приемат с благодарност, без да се дразнят, че в началото не е проявила кой знае какъв ентусиазъм, или въобще някакви чувства. Поне вече не се инатеше и това бе предостатъчно.

С Осата на борда проектът изглеждаше доста по-надежден, а и всички те знаеха по-добре от повечето хора, че през последните години АНС бе престъпвала правомощията си по най-грубия начин. Днес организацията подслушваше не само терористи и потенциални застрашаващи сигурността лица, нито дори важни особи, като например глави на чужди държави и властимащи, а всеки и всичко, почти всичко. Милиони, милиарди разговори, кореспонденции и всякакви действия в интернет биваха проследявани и архивирани и с всеки изминал ден АНС дълбаеше и проникваше все по-навътре в личния живот на всички нас, превръщайки се в едно голямо, бдящо зло око.

Вярно, никой в Републиката на хакерите не беше цвете за мирисане в това отношение. Всички без изключение бяха прониквали в дигитални пространства, където нямаха абсолютно никаква работа. Такива бяха правилата на играта, тъй да се каже. Хакерите прекосяваха границите за добро или лошо. Те бяха личности, които по силата на самото си занимание нарушаваха правилата и разширявайки пределите на своето познание, невинаги ги беше еня за някакви си разлики между частно и публично.

Не им липсваше морал обаче и преди всичко знаеха, включително и от личен опит, как корумпира властта, особено когато няма прозрачност, при това на никого от тях не допадаше мисълта, че най-ужасните и безскрупулни хакерски атаки вече не се извършваха от отделни бунтари и хора извън закона, а от държавни колоси, които искаха да контролират своето население. Ето защо Чумата и Троицата, и Боб Песа, и Лапата, и Зод, и Маца, и цялата банда в Републиката на хакерите бяха взели решение да отвърнат на удара посредством хакване на АНС и правене на всякакви номерца.

Не беше лека задача. Малко като да отмъкнеш златото от Форт Нокс, а и каквито си бяха самонадеяни идиоти, те не желаеха просто да се промъкнат в системата. Искаха и да я притежават. Искаха да се сдобият със статут на суперпотребители, или Root, ако говорим на езика на „Линукс“, а за да успеят в начинанието си, необходимо бе да открият неизвестни дупки в сигурността, т.нар. нулеви дни — най-напред на платформата със сървърите на АНС, а сетне и навътре в интранета на организацията, NSANet, откъдето се провеждаше радиоелектронното разузнаване на институцията по целия свят.