Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
Парадайз не можеше да издържа повече. Трябваше да види кой е това. Подаде се иззад свода и надникна над изпънатите рамене на баща си. Първата й мисъл бе, че коженият панталон и раздърпаната риза на непознатия не подхождаха на интонацията му. Втората бе, че очите му изглеждаха измъчени, уморени.
Действително изглеждаше така, сякаш идваше от бойното поле; сладникава миризма омърси въздуха, докоснал тялото му, докато той прекрачваше прага.
Мъжът я забеляза незабавно и по лицето му пробяга нещо, което той побърза да скрие.
Баща й обърна глава и я стрелна с ядосан поглед.
- Парадайз - изсъска той.
- Разбирам защо се колебаеш - каза непознатият, без да откъсва очи от нейните. - Тя действително е безценна.
Баща й отново се обърна към него.
- Трябва да си вървиш.
Непознатият се отпусна на едно коляно и като сведе глава, сложи едната си ръка на сърцето, а другата вдигна към небето, с широко отворена длан.
След това каза тихо на Древния език:
- Кълна се в общите ни предци, че с нищо няма да навредя на теб, на' кръвната ти дъщеря, нито на което и да било живо същество под този покрив... или нека Скрайб Върджин отнеме живрта ми пред очите ти.
Баща й одцовФ я погледна и махна рязко с ръка - нареждане тя да се скрие и да не се показва повече.
Парадайз вдигна ръце и кимна, сякаш за да каже: „Добре де, добре“.
Върна се забързано в библиотеката и се приближи до камината. Пъхна ръка под третата полица от долу нагоре и като дръпна скрития лост, без проблем избута цялата редичка книги по добре смазания улей. Мушна се в напълно завършения коридор, който опасваше първия етаж на къщата и посредством тайни врати и шпионки осигуряваше зрителен и физически достъп до всички стаи.
Беше като в някой филм на Хичкок.
След като се затвори вътре, Парадайз отиде до стъпалата в дъното. Докато се изкачваше по тях, си мислеше колко би искала да чуе какво става отвън. Както обикновено обаче, я държаха в неведение - баща й никога не й казваше нищо.
Това беше част от някогашния начин на мислене: благовъзпитаните девойки не биваше да се безпокоят за неща като загадъчни, отдавна изгубени роднини, които се появяват неочаквано, въоръжени до зъби. Или пък къде работи главата на семейство, колко печели и на колко възлиза състоянието му. Например когато баща й беше назначен за пръв съветник на краля, това бе всичко, което й беше казано. Нямаше никаква представа какво представлява работата му, какво прави за краля и Братството... За бога, та тя дори не знаеше къде ходи всяка вечер.
У бедена бе, че той искрено вярва, че го прави за нейно добро. Но изобщо не й харесваше да знае толкова малко.
Когато стигна до последното стъпало на тайното стълбище, тя направи петнайсет крачки и спря пред един панел. Резето беше вляво и тя го освободи.
Всичко в спалнята й беше момичешко и ефирно - украсеното с волани легло, дантелите по прозорците, дори бродираните килими, които бяха като пантофи, които не беше нужно да обуваш.
Отиде до вратата и я заключи. Знаеше, че това бе първото, което баща й ще провери, когато се качи. А ако не дойдеше на втория етаж, защото бе останал с техния „гостенин“, щеше да изпрати Федрика да провери.
Парадайз изрита обувките си и се тръшна върху завивката на леглото. Впери поглед в балдахина над себе си и поклати глава. Заключена в стаята си. Откъсната от всякаква дейност.
Непосредствено след нападенията това бе единственото място, където искаше да бъде, единственият начин да се почувства в безопасност. Ала нощите на ужас се бяха превърнали в месеци на тревога... отстъпили място на една неспокойна нормалност. .. която най-сетне бе станала обикновен живот.
И сега тя се чувстваше като пленница. В тази стая. В тази къща. В този живот.
Парадайз погледна към заключената врата. Кой ли беше този мъж, зачуди се тя.
11
СЕЛЕНА БАВНО ОСЪЗНА, ЧЕ НЕ СЕ НАМИРА В СВЕТИЛИЩЕТО. НЕ знаеше обаче къде е попаднала - мозъкът й бе твърде бавен, за да осмисли едновременно сигналите на тялото й и онези на средата, която я заобикаляше, сякаш пристъпът бе вкаменил не само тялото, но и ума й.
Постепенно обаче почувства, че в лицето й вече няма трева. В далечината не се виждаха нито дървета, нито храмове. Не се носеше тихата песен на течаща вода откъм баните.
Опита се да повдигне глава и простена.
- Селена?
Лицето, което изплува пред очите й, я накара да се просълзи. БешеТрез... беше Трез...
Излязъл сякаш от сънищата й, той стоеше пред нея и тя го изпиваше с поглед - гладката му тъмна кожа, черните очи с формата на бадеми, ниско подстриганата черна коса, внушителното излъчване на размерите му.