Да опитомиш планинец

Когато искаше, можеше да е добър човек.

– Притесних се – най-накрая си призна той.

Тя едва се сдържа да не затвори очи и да се наслади на лекото му докосване. Как бе възможно толкова едър мъж да е толкова внимателен?

– Беше много мило от твоя страна да ме последваш.

Той изсумтя и отдръпна ръката си от бузата ѝ.

– Какво те задържа?

– Берях цветя – показа му тя събраното.

Той изви устни.

– И смяташ, че си заслужава да рискуваш живота и благополучието си, заради няколко плевела?

Нора се нацупи, докато прокарваше ръка по дивите цветя, което освободи приятния им аромат във въздуха. Вдиша и се остави миризмата да ѝ напомни за дните от детството, когато двете с майка ѝ прекарваха часове сами в събиране на цветя и грижа за градината на майка ѝ.

Тя ги притисна към гърдите си.

– Майка ми често казва, че мъжете са жертвали живота си и кралства за усмивката на жена, тогава защо да не рискувам гнева на мечка заради букет?

– Повечето мъже са глупаци.

Тя се поколеба когато чу думите му и болката в гласа му. Спомняйки си какво бе казала Сорша за неговото предателство, тя съжали мъжа, който се бе отказал от красотата в живота си.

– Не смяташ ли, че красотата е достойна за саможертва?

– Не. Не смятам – искрените му сини очи я жегнаха.

Той го мислеше.

– Но със сигурност не винаги си се чувствал така?

– Уча се от грешките си.

Думите му накараха стомаха ѝ да се свие. Не можеше да си представи подобен живот.

– И оттогава си бил без красота – каза тя тъжно. – Съжалявам за това, Юън. Всички имат нужда от нещо красиво в живота си.

Мъжът се почуди за момент, дали му се подиграва, но един поглед в откровените ѝ кехлибарени очи бе достатъчен, за да разбере, че не го прави. Тя никога нямаше да успее да разбере болката, с която живееше. За нея, светът беше мило, весело място, изпълнено само с добрина и светлина. Искаше му се да може да живее в такова невежество.

– Не мога да си представя живот, в който нищо не ми доставя удоволствие – каза тя внимателно. – Един мъж трябва да е много силен, за да може да живее както теб. Да става всяка сутрин и да продължава напред, когато всичко, което може да види е мракът и мизерията в света.

– Не съм силен – призна си Юън.

Зачуди се защо бе казал това. Не му беше присъщо да бъде откровен с когото и да било. Но нещо в Нора го успокояваше. Имаше нещо в нея, което го караше да ѝ споделя.

– Бях слабоумен глупак, който повярва на една лъжкиня. Няма сила в това, което правя сега или в това, което сторих в миналото.

Той я поведе обратно през гората към лагера на циганите.

– Не съм съгласна – каза тя, докато вървеше до него. – Слабият мъж не би бил още жив.

– Силният мъж би могъл да погледне майка си в очите.

Юън не можеше да повярва, че бе изрекъл това. Никога преди не бе споделял тази тайна с някого.

Нора се спря и пое ръката му в своята.

Той се вгледа в малката ѝ длан, в дългите, елегантни пръсти, които бяха преплетени с неговите. Ръката му беше почти два пъти по-голяма от нейната. Кожата ѝ бе бледа и мека, докато неговата бе тъмна и загрубяла. Нямаше нежност в живота му. Нито милост или красота. Истината бе, че в живота му нямаше нищо.