![Лебедова песен [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/5/6/lebedova-pesen-bg-download.jpg)
Лебедова песен [bg]
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0493-3
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Лебедова песен [bg]». Краткое содержание книги:
„Шеметно пътешествие в царството на ужаса“. Дийн Кунц
„Смразяващо видение за бъдещето, което ще ви накара да четете трескаво чак до шокиращия финал“. Джон Сол
„Завладяваща история с епични пропорции“. Пъблишърс Уийкли
Но беше сам с мъртвите.
„Почакай! — помисли си той. — Почакай!“
Седна отново — дрехите му бяха мръсни, а променящото му се лице беше изпръскано с черна кал — и се ухили. Разкикоти се, след което се усмихна и накрая се засмя толкова гръмко, че няколкото останали живи в алеите кучета го чуха и завиха в отговор.
Ако беше загубен, осъзна мъжът с аленото око, никой друг нямаше да го има! Земята го беше погълнала! Нямаше го и никой никога нямаше да го намери!
Продължи да се смее и да си казва колко глупав е бил. Стъкленият пръстен се беше изгубил завинаги! И Сестрата беше онази, която го беше захвърлила в калта!
Почувства се много по-добре, много по-силен и с по-ясно съзнание. Нещата се бяха подредили чудесно. Това все още беше неговото парти, защото малката кучка принадлежеше на Маклин, човешка ръка беше унищожила Мерис Рест и Сестрата беше заровила съкровището си в черната равнодушна пръст… където щеше да остане завинаги до овъглените кости на каубоя.
Мъжът с аленото око стана, доволен, че гробът е изгубен, и закрачи през нивата към шофьора си, който го чакаше в джипа. Обърна се, за да огледа мястото за последно, и зъбите му засветиха в бяло на фона на изцапаното му с кал лице. Щеше да е необходима истинска магия, за да се намери проклетият стъклен пръстен… а той беше единственият магьосник тук.
„Тръгваме на поход — помисли си Приятел. — Ще вземем малката кучка с нас, заедно със Сестрата, онзи огромен негър и момчето, с които да я държим на каишка. Останалите кучета могат да останат да живеят в тези мизерни бараки, докато изгният… което ще стане съвсем скоро.“
„Сега отиваме в Западна Вирджиния и Уоруик Маунтин. За да намерим Бог.“ Мъжът с аленото око се усмихна и шофьорът му, който го чакаше, видя тази отвратителна нечовешка гримаса и потрепери. Нямаше търпение да се срещне с „Бог“, нямаше никакво търпение. След това щеше да прати малката кучка в нейната ферма-затвор, а после… кой знае?
Харесваше му да бъде генерал на армията. Това призвание беше точно за него и докато плъзгаше поглед над полето от трупове, се почувства като крал на всичко това, почувства се като у дома.
88
При удрянето на вечерния гонг устата на Джош се напълни със слюнка като на животно.
Войникът отвън блъскаше по задната врата на камиона с приклада на пушката си и сигнализираше на тримата затворници да се изместят в другия край на своята килия на колела. Джош, Робин и брат Тимъти познаваха много добре този звук. Робин беше издържал най-дълго в отказа си да яде воднистата каша, а именно четири дни… докато гигантът не го хвана и не го нахрани насила, а след това, когато младежът се опита да се бие с него, го повали на пода и му каза, че ще живее независимо дали му харесва, или не.
— За какво? — попита Робин, който изгаряше от желание да се бие, но беше прекалено умен, за да нападне чернокожия гигант. — Така или иначе ще ни убият!
— Не ми пука дали ти харесва, или не, глупав хлапак такъв! — беше му казал Джош, за да го накара да се разгневи дотолкова, че да остане жив. — Ако беше мъж, щеше да защитаваш Суон! Не разбра ли, че няма да ни убият днес? Иначе нямаше да хабят храната. Нима просто ще се откажеш от Суон и ще я оставиш на вълците?
— Човече, ти си един дразнещ глупак! Вероятно вече е мъртва, както и Сестрата!
— Няма начин. Държат ги живи… както нас. Затова от сега нататък ще ядеш или кълна се в Бог, ще ти завирам лицето в купичката и ще те карам да си изсмукваш яденето през носа! Ясно?
— Голям си мъж — подигра му се Робин, пропълзя в своя ъгъл и се наметна с мръсното, изтъркано кафяво одеяло. Но от този ден насетне изяждаше храната си.
Задната врата на камиона беше перфорирана от тридесет и седем малки дупки от куршуми… Джош и Робин ги бяха преброили много пъти и си бяха измислили игра, в която трябваше да свържат точките. През тях влизаха слаба сива светлина и въздух. Също така играеха ролята на полезни шпионки през които да виждат какво се случва в лагера и да оглеждат местата, покрай които минаваха. Сега вратата беше отключена и плъзната нагоре на ролките си. Войникът с пушката — когото Робин с ненавист наричаше сержант Насрани гащи — излая:
— Изхвърли кофите!
Още двама войници бяха въоръжени и готови да стрелят, когато Джош, Робин и брат Тимъти взеха кофите си.
— Слизайте! — нареди сержант Насрани гащи. — Един по един! Движете се!