Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не бях подготвен за това. — Селърс си пое дъх на пресекулки. Безформеният му силует като че ли се прегърби. — Има един човек на име Джонас. Той беше пленник на Братството на Граала. Държаха съзнанието му в симулация. Успях да се свържа с него, когато той сънуваше. Помогнах му да избяга. Потърсете го.
— Значи трябва да душим за някакъв си сайело, пробил мрежата? — бойният робот размаха ръце. Острите като бръснач шипове по ставите му пробляснаха. — Що някой не ни сиксне нас? Ама ти си много голям краш!
— Не мога да повярвам, че имам нещо общо с този тук Бум-бам Железния пич — обади се Сладкия Уилям с лека паника в гласа, — но съм съгласен с него. За какво говорите?
Селърс вдигна ръце.
— Джонас знае нещо — трябва да го знае! Ако той не беше важен, Братството досега да го е убило. Намерете го! Вървете! Намерете го!
Хорът от въпроси отново се надигна, но симът на Селърс трепна рязко и изчезна.
Фредерикс покрусено поклати глава.
— Ужасно — също като някаква приказка, в която всичко свършва както не трябва!
— Трябва да се вдигаме бързо оттук — Орландо стисна приятеля си за лакътя. — Хайде, какъв друг избор имаме?
Забеляза, че Нефертити и маймуната помагат на приятелката си да стане.
— Тръгваме с тях — Орландо се изправи и за секунда изчака, за да се увери, че може да пази равновесие. Треската беше позатихнала. Чувстваше се слаб, но главата му се беше прояснила. — Отиваме на кораба — точно както ни каза Селърс — и Орландо заговори по-високо: — Вие, останалите, правете каквото искате. Но аз нямам намерение да вися тук, докато онези най-сетне ме издирят. Така че ако ще идвате, хайде с мене.
Сладкия Уилям отметна наметалото си през рамо.
— Ой, слънчице, кой умря и те направи Господин Щастливец?
Маймуната отново се беше покачила на масата.
— Времето за спорове свърши — рече тя. — Този мъж е прав — ще тръгваме или ще оставаме, това е.
— Не можем просто ей така да си излезем оттук — намръщи се Нефертити. — Ако постъпим така, някой ще дойде да разследва.
— Да разследва ли? — жената от другата страна на масата звучеше леко истерично. — Ами че те вече разследват — той нали ни каза!
— Говоря ви за тук — обясни Нефертити. — Отвън, в реалния свят, Братството или които ще да са там са пречукали Атаско. Но тук вътре хората на Темилун не знаят, че те не са истински, и изобщо не им пука какво става в РЖ. Те си мислят, че ние имаме среща с техния крал или нещо такова. Ако се изнесем с гръм, ще излезе, че нещо като че ли не е наред и никога няма да стигнем до пристанището.
Орландо кимна бавно — високата оценка, която вече беше дал на жената, стана още по-висока.
— Скрийте трупа — обади се той. — И двата трупа.
Отне им повече от няколко минути, защото вътре в симулацията изоставените симове си тежаха като истински трупове — трупове в напреднал rigor mortis, както забеляза Орландо, докато помагаше да замъкнат неудобното за носене, сковано в седнало положение тяло на госпожа Атаско. Малкото сили, които му бяха останали, бързо се изчерпваха в борбата с телата, а той нямаше и представа колко далече ще им се наложи да пътуват. Предаде на Фредерикс задачата си на импровизиран трупосъбирач и се присъедини към тези, които бяха започнали да търсят скривалище. Маймунът откри малка стаичка, скрита зад параван, и останалите благодарно напъхаха симовете на семейство Атаско вътре.
Въпреки очевидното недоволство на Сладкия Уилям после всички се строиха зад Орландо и Нефертити.
— А сега се правете на много спокойни! — каза високата жена, щом стигнаха до вратите.
Стражите отстъпиха встрани и гостите се изнизаха през вратата. Орландо доволно забеляза, че Фредерикс, макар и да се чувстваше нещастен, запази каменно, непроницаемо изражение. Някои от останалите обаче не успяваха да прикрият чак толкова добре нервността си, а това, че острите погледи на стражите бяха толкова близо, изобщо не помагаше. Някой зад Орландо се опитваше да потисне риданията си. И стражите го бяха забелязали, ако съдим по това как започнаха да въртят глави и да търсят откъде идва шумът.
Орландо пристъпи към онзи, който предполагаше, че е капитанът — стражът с най-високия шлем и най-дългото и яркоцветно наметало от пера. Прехвърли наум набора си от реплики от игрите, за да намери някакви подходящо мелодраматични думи.
— Молбите ни бяха отхвърлени — рече той. — Великият и Свещеният в своята мъдрост ни каза, че времето още не е дошло — надяваше се, че гласът му звучи така, сякаш едновременно се чувства и разочарован, и поласкан от високата чест да му е била дадена аудиенция. — Благословен е той.