Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Нефертити поклати глава.
— Но нещо очевидно се е объркало. Мисля, че трябва да намерим начин да се измъкнем — не беше много сигурен, но акцентът й му се стори африкански или карибски.
— Най-после някой да каже нещо умно! — тросна се Фредерикс. — Аз откога…
Изведнъж го прекъсна изненадан вик. Всички се обърнаха към вратата, откъдето се беше появил белият призрак на сима на Селърс. Той вдигна безформените си ръце във въздуха и хората, които стояха най-близо до него, се дръпнаха уплашено.
— Моля ви! Чуйте ме! — Орландо си отдъхна: гласът много приличаше на гласа на Селърс. — Моля ви, нямаме много време!
Синовете се скупчиха напред — все се провикваха с въпроси. Нефертити тресна с юмрук по масата и призова за тишина. Още двама — трима се присъединиха към нея, включително и Сладкия Уилям — с изненада установи Орландо. След малко залата утихна.
— Не зная, но като че ли ни откриха — Селърс полагаше страхотни усилия да говори спокойно, но това почти не му се удаваше. — Островът, домът на семейство Атаско в реалния свят, е атакуван. И двамата ни домакини са мъртви.
Роботът изпсува цветисто на чист очилатковски. Някой изкрещя от учудване и страх. Орландо усещаше как истерията се надига наоколо му. Ако се чувстваше като Таргор, крайно време беше да вкара на тези лигльовци малко здрав разум с шамари. Ала той не само че не се чувстваше като Таргор, но и сам беше доста ужасен.
Селърс се мъчеше да овладее паниката.
— Моля ви. Спомнете си, че атаката се провежда в Картахена, Колумбия — в реалния свят, а не тук. Вие не сте в непосредствена опасност. Нас не могат да ни намерят — иначе опасността би била твърде-твърде реална. Предполагам, че тази атака е работа на Братството на Граала и че те знаят какво търсят. Ако е така, имаме само няколко минути, преди да са ни връхлетели.
— И какво ще правим? — обади се някой. Беше маймуната. Пискливият й гласец изглеждаше по-спокоен от всички. — Та ние едва започнахме да говорим за Адърланд.
— Адърланд ли? Ама ти какви ги дърдориш? — викна жената, която по-рано се беше противопоставила на Атаско. — Трябва да се махаме оттук! По-скоро! Как да се изключим? — тя заопипва шията си, сякаш беше нападната от невидими насекоми, но очевидно не можеше да напипа невроканюлата си.
Последва ново избухване. Явно никой не можеше да напусне симулацията.
— Тишина! — Селърс вдигна ръце. — Разполагаме само с минути. Ако искате самоличността на всеки от вас да е защитена, трябва да си свърша работата. Аз не мога да остана тук, нито пък вие. Темилун вече няма да бъде светилище — Братството ще го разруши до основи. Трябва да се измъкнете оттук и да проникнете в Адърланд. Аз ще ви прикривам, докато намерите начин да се измъкнете изобщо от мрежата.
— Но как ще се измъкнем оттук? — попита Нефертити. Тя и четириногият й другар се справяха доста добре с емоциите си, но Орландо долови в гласа й пукнатина, която заплашваше да се разшири. — Този Темилун е колкото една малка страна. През границата ли ще минаваме? А и как се минава тук от една симулация в друга?
— Реката е границата — обясни Селърс, — но освен това тя е и пътят от една симулация в друга. — Той се умълча и се замисли, после се наведе над сима на Атаско, проснат на каменните плочи. След миг се изправи — държеше нещо в ръка.
— Вземете го — това е пръстенът печат на Атаско. Мисля, че в пристанището се намира един кралски шлеп.
— Аз го видях — извика Орландо. — Видях го, голям е.
— Помнете, тук Атаско е богът крал, господарят. Ако им заповядате и им покажете пръстена, ще ви откарат до реката — Селърс подаде пръстена на Нефертити. Орландо усети как нова задушаваща, замъглена вълна облива тялото му. Клепачите му се спуснаха наполовина.
— И само ще си плуваме по реката ли? — тросна се Сладкия Уилям. — Ама какво е това, да го вземат мътните, ще си играем на „Хъкълбери Фин“ ли? Къде отиваме? Ти ни набута в това, проклет дребосъко — сега как ще ни измъкнеш?
Селърс протегна ръце — сякаш по-скоро ги благославяше, а не молеше за тишина.
— Нямаме време за приказки. Враговете ни вече се опитват да разбият защитните системи, които съм сглобил. Има още много, което трябва да ви кажа. Ще се постарая с всички сили пак да ви намеря.
— Да ни намерите ли? — Фредерикс пристъпи напред.
— Вие няма ли да знаете къде сме?
— Няма време! — за първи път гласът на Селърс заприлича на крясък. — Трябва да тръгвам! Трябва да тръгвам!
Орландо се насили да заговори:
— Можем ли да направим нещо, за да спрем тези хора — или поне да разберем какво правят? Не можем… не можем да тръгнем да изпълняваме мисия, без да знаем каква е.