Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Дрогон изрева. Вятър като от ковашка пещ я погълна. Дългият люспест драконов врат се изпъна към нея. Когато устата му се отвори, видя между черните му зъби парчета натрошена кост и овъглена плът. Очите му бяха разтопена лава. „Гледам в ада, но не смея да извърна очи. Ако побягна, ще ме изгори и ще ме погълне.“ Във Вестерос септоните говореха за седем ада и седем рая, но Седемте кралства и боговете им бяха далече. Ако умреше тук, щеше ли конният бог на дотраките да раздвои тревата и да я вземе в своя звезден халазар, за да може да язди по нощните земи до своето слънце и звезди? Или гневните богове на Гхиз щяха да пратят харпиите си, за да отвлекат душата ѝ и да я подложат на вечно мъчение? Дрогон ревеше право в лицето ѝ, дъхът му бе толкова горещ, че кожата ѝ щеше да пламне. Вдясно от себе си чу как Баристан Селми извика:
— Мен! Мен опитай. Насам. Мен!
В разтопените червени ями на Дрогоновите очи Дани видя отражението си. Колко малка изглеждаше, колко слаба, крехка и уплашена. „Не мога да му позволя да види страха ми.“ Зашари в пясъка и пръстите ѝ напипаха дръжката на камшика на надзирателя. Това ѝ вдъхна кураж. Кожата беше топла като жива. Дрогон отново изрева, толкова силно, че тя едва не изтърва камшика. Зъбите му изтрещяха към нея.
Дани го шибна с камшика.
— Не! — изкрещя му и замахна, за да удари още веднъж с всичката сила, която имаше. Драконът дръпна главата си назад. — Не! — изкрещя тя отново. — НЕ! — Шиповете задраха в муцуната му. Дрогон се надигна и крилете му я загърнаха в сянката си. Дани замахна и изпердаши в люспестия му корем, още веднъж и още веднъж. Ръката ѝ започна да изтръпва. Драконът изсъска и блъвна огън. Дани се гмурна под пламъците, заудря пак с камшика и завика: — Не, не, не. ДОЛУ! — Ревът, с който ѝ отвърна, бе изпълнен със страх и гняв, и болка. Крилата му удариха веднъж, още веднъж…
… и се сгънаха. Драконът нададе последен съсък и се просна по корем. Черна кръв се изливаше от раната, където го беше пронизало копието, и димеше, щом капнеше на опърлените пясъци. „Той е огън, превърнат в плът — каза си тя. — Като мен.“
Денерис Таргариен скочи на драконовия гръб, сграбчи с две ръце копието и го изтръгна. Върхът бе почти разтопен, желязото — нажежено до червено. Захвърли го настрани. Въздухът беше забулен от пясък. Дани не можеше да вижда, не можеше да диша, не можеше да мисли. Черните криле изтрещяха като гръм и изведнъж червените пясъци запропадаха под нея.
Замаяна, Дани затвори очи. Когато ги отвори отново, зърна мийрийнците под себе си през пелена от сълзи и прах — изливаха се нагоре по стъпалата и вън на улиците.
Камшикът все още беше в ръката ѝ. Тя перна с него Дрогон по шията и извика:
— По-високо! — Другата ѝ ръка се вкопчи в люспите му и пръстите ѝ заопипваха за опора.
Широките черни криле на Дрогон забиха във въздуха. Дани усети топлината му между бедрата си. Сърцето ѝ бе готово да се пръсне. „Да — помисли си. — Да, сега, сега, направи го, направи го, отнеси ме, отнеси ме, ЛЕТИ!“
Джон
Тормунд Ужаса на великаните не беше висок, но боговете му бяха дали широки рамене и огромен корем. Манс Райдър го беше нарекъл Тормунд Свирача на рог заради силните му дробове и казваше, че със смеха си Тормунд можел да издуха снега от планинските върхове. В гнева му ревовете му напомняха на Джон за тръбния зов на мамут.
Този ден Тормунд ревеше често и силно. Ревеше, викаше, блъскаше с юмрук по масата толкова силно, че една кана с вода се обърна и се разля. Не пускаше обаче рога с медовина, тъй че слюнката, която пръскаше, правеше заплахите му сладки от меда. Наричаше Джон Сняг страхливец, лъжец, обърни-плащ, ругаеше го като шибан коленичещ с черно сърце, крадец, лешоядна врана, обвиняваше го, че иска да наебе свободния народ в гъза. Два пъти хвърли рога по главата на Джон, но само след като го опразнеше. Тормунд не беше човек, който ще похаби добра медовина. Джон се остави всичко това да го залее. Не повишаваше глас, нито отвръщаше на заплаха със заплаха, но и не отстъпваше повече терен, отколкото се бе подготвил да отстъпи.
Накрая, когато следобедните сенки извън палатката се издължиха, Тормунд Ужаса на великаните, Високоречия, Свирача на рог и Трошача на лед, Тормунд Гръмовния юмрук, Мъжа на мечки, Краля на медовината от Ръждив замък, Глашатая на боговете и Бащата на войнствата протегна ръката си.
— Разбрахме се значи, и боговете дано ми простят.
Джон стисна ръката му. Думите на клетвата му прокънтяха в главата му. „Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.“ И само за него, един нов рефрен: „Аз съм стражът, който отвори портите и пусна врага през тях.“ Готов бе да даде много и много, за да узнае дали постъпва правилно.