Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Леденият дракон.
Дълга колкото човешки бой змиеподобна глава с бели люспи и озъбена уста изскочи от пукнатината, втренчила премрежени сини очи в тях. Люшна се насам-натам върху дългата си шия и заоглежда с любопитство миниатюрните същества, дръзнали да я събудят от многогодишната и дрямка. След това се стрелна с ужасяваща бързина и захапа един от ловците с челюстите си, прегриза го надве и погълна краката му. Окървавената горна половина падна върху снега като ненужна дрипа.
— Игджарджук! Това е Игджарджук! — чу се пискливият вик на Бинабик.
Блестящата глава с цвят на слонова кост захапа следващата писукаща мръвка в бяло наметало. С пребледнели от умопомрачителен ужас лица останалите се втурнаха във всички посоки, а в това време една от белите лапи с криви нокти се вкопчи в ръба на пукнатината и огромното драконово туловище, покрито със странна бледа козина на гърба и пожълтяло като древен пергамент, се измъкна от нея. Дългата колкото турнирно поле подобна на камшик опашка помете двама от стенещите ловци в ямата.
Саймън гледаше като зашеметен, неспособен да повярва в чудовищното нещо, приклекнало на ръба на ледената пукнатина като котка на облегалката на кресло. Главата с издължена муцуна се люшна над него, за да го разгледа, и мътносините немигащи очи се втренчиха в него с кротка, вековечна злост. Саймън усети, че главата му ще се пръсне, сякаш се опитваше да гледа през вода — през тези очи, пусти като ледникови бездни! То го видя, то го познаваше по някакъв начин — древно като костите на планината, мъдро, свирепо и безучастно като самото Време.
Челюстите се разтвориха и част от черния език се стрелна навън, сякаш вкусвайки въздуха. Главата се люшна още по-близо.
— Скей, изчадие на Хидохебхи! — кресна някой.
Миг по-късно Ан’най яхна задната част на чудовището и запъна крака в гъстата козина. Запя, вдигна меча си и го заби в люспестия крак. Саймън се изправи и залитна назад; в същия момент драконът изви опашка нагоре и отхвърли с мощен удар сита надалеч; Ан’най отхвръкна на петдесетина метра и тупна сгърчен върху снега близо до ръба на долината, зад който нямаше нищо, освен мъгла. Джирики се втурна към него, като виеше от гняв и отчаяние.
— Саймън! — изкрещя тролът. — Бягай! Нищо не можем да направим!
В този миг съзнанието на Саймън започна да се прояснява. На секундата скочи на крака и се спусна след Джирики. Бинабик, който се намираше откъм далечния край на цепнатината, се метна назад, когато драконът стрелна светкавично глава, и огромните челюсти захапаха въздуха и изтрещяха като метална врата. Тролът се строполи в една пролука в леда и изчезна.
Джирики седеше превит над тялото на Ан’най, неподвижен като статуя. Докато бързаше към него, Саймън погледна през рамо и видя как Игджарджук се плъзна надолу от натрошения леден блок и тръгна напреко през долинката, като се вкопчваше в леда с късите си крака — скъсяваше бързо разстоянието между себе си и препъващата се плячка.
Саймън понечи да изкрещи, за да предупреди Джирики, но гърлото му се бе схванало: излезе някакво сподавено мучене. Ситът се извърна. Кехлибарените му очи блестяха. Изправи се до тялото на другаря си и протегна напред гравирания си с рунически знаци меч от вълшебно дърво.
— Ела, дъртако! — викна Джирики. — Ела насам, за да усетиш вкуса на Индрежу, копеле на Хидохебхи!
Саймън сгърчи лице, докато тичаше задъхан към принца. Защо крещеше — драконът и без това се носеше към тях.
— Мини зад мен… — понечи да каже ситът и неочаквано рухна; снегът под него бе пропаднал. Джирики полетя назад към ръба на долината и празното пространство зад него. Отчаяно дращеше с ръце, за да се задържи за снега. Накрая спря с увиснали над бездната крака. На метър от него като окървавена дрипа лежеше Ан’най.
— Джирики… — Саймън не продължи.
Чу грохот зад себе си. Извърна се и видя връхлитащото огромно бяло туловище на Игджарджук и мятащата се в такт с препускащите му крака глава. Саймън се хвърли встрани от Джирики и Ан’най, претърколи се и се изправи. Вече само на стотина крачки, чудовището не откъсваше от него огромните си кръгли сини очи.
Саймън осъзна, че продължава да носи Трън. Вдигна го. Беше лек като върбова клонка и изсвистя в ръцете му като развято от вятъра въже. Погледна през рамо зад гърба си: само на няколко крачки зееше бездната. Далечен връх се рееше сред валмата мъгла отвъд нея — бял, невъзмутимо спокоен.