Престолът от драконова кост

Пещерата беше покрита с кафяви човешки кости. Скелетите, по които нямаше нищо, освен ръждясали черни и зелени метални принадлежности и бижута, седяха, подпрели гърбове на стените на пещерата. Тънък слой лед покриваше всичко като защитно стъкло.

— Колмънд ли е? — попита Саймън.

— Усирис да ни пази — закашля се зад тях Слудиг, — излезте навън, въздухът сигурно е отровен!

— Няма никаква отрова — скастри го Бинабик. — А дали са хората на сър Колмънд — струва ми се, че шансовете са добри.

— Интересно как ли са умрели — отекна стряскащо гласът на Джирики в тясната пещера. — Ако са замръзнали, защо не са се скупчили да се стоплят? — Той посочи пръснатите из помещението останки. — Ако ги е убил някакъв звяр — или са се избили един друг, — то защо костите са подредени толкова внимателно, сякаш всеки поред е лягал, за да умре?

— Тук се крият тайни, за които си струва доста да поговорим някой ден — отвърна тролът, — но сега имаме други задължения, а и се стъмва много бързо.

— Елате — обади се Слудиг с настоятелен и напрегнат от притеснение глас. — Всички! Веднага!

Беше застанал над един от скелетите. Макар да бяха струпани в оцветена в червено купчинка, костите наподобяваха очертанията на човек, коленичил в молитвена поза с протегнати ръце. Между костите на двете му ръце, скрити до половината от леда — сякаш потопени в купа с мляко камъни, се виждаше продълговат предмет, омотан във вкочанен навосъчен плат.

Въздухът като че ли внезапно се изпари от пещерата. Надвисна напрегната, мъртвешка тишина. Тролът и римърът коленичиха, имитирайки сякаш позата на древните кости, и се захванаха да къртят замръзналия вързоп с брадвичките си. Платът се отчупваше на трески като кора на дърво. В един момент се откърши една дълга ивица и се видя абсолютно черна повърхност.

— Не е метал — възкликна разочаровано Саймън.

— Трън също не е направен от метал — изсумтя Бинабик. — Поне не и от всички онези метали, които са виждали очите ти.

Слудиг успя да пъхне върха на брадвичката си под вкочанения плат и напрягайки сили, двамата с Хейстън откъртиха още една ивица. Саймън се задъха. Бинабик беше прав: излюпило се като смолисто черна пеперуда от своята какавида-затвор, това не беше просто меч, а меч, какъвто не бе виждал никога — дълъг, колкото две широко разперени ръце, и черен. Абсолютно черният му цвят не се променяше от обагрените в други цветове проблясъци по острието му — така свръхестествено наточено, че разрязваше дори сумрака в пещерата на многоцветни дъги. Ако не беше усуканата около дръжката сребърна корда — ефесът бе катраненочерен като всичко останало, — впечатлението, че е сътворен не от човешка ръка, би било абсолютно. Въпреки симетричността си мечът по-скоро напомняше творение на природата, съвършено чиста субстанция на естествена чернота, приела само по една случайност формата на изящно оръжие.

— Трън — прошепна Бинабик почти с благоговение, зад което напираше удовлетворението му.