Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Поканата за вечерята този път ми бе предадена от две места. Неофициално от Анастас Стоянов, който беше секретар на Съюза на писателите. И официално от човека, който замести починалия генерал Гръбчев като шеф на охраната на първия секретар, полковник Кашев. От двамата научих, че на вечерята ще присъствуват, освен нашата стара компания от Миджур, и поетите Любомир Левчев и Орлин Орлинов, плюс едно момиче, чието име за съжаление съм забравил. Там щели да бъдат още и стари партийни приятели на Живков.
По целия път до Боровец продължи да вали, което още повече усили неприятните ми предчувствия.
Холът на някогашния дворец в Рила „Царска Бистрица“ бе осветен меко и приятно. По стените около мен висяха пищни ловджийски трофеи, всред които най-много бяха еленовите рога. Цялата обстановка в планински стил изглеждаше предразполагащо уютна. Мебели и различни вещи бяха подбрани и поставени с вкус и простота. Впоследствие научих, че много нещо бе останало така, както е било по време на българските царе. Отначало дворецът бе даден за почивен дом на артистите, но впоследствие Живков безапелационно го бе взел за нуждите на Политбюро, а за артистите бе построен друг, твърде голям и луксозен дом пак в Боровец. Същата тази вечер, по-късно, Живков обясни, че причината да отнеме „Царска Бистрица“ от артистите била тяхното „вандалско“ отношение към скъпа дърворезба, килими и други стари картини и мебели. Според първия секретар някои от артистите, които почивали в двореца, не се посвенили да изрежат части от гравюри и дори да задигнат ценни неща. Освен всичко те причинили и пожар. Изглежда, че по адрес на Живков бяха отправяни обвинения, че е иззел дома от Съюза на артистите, затова той така силно и с възмущение наблегна върху тяхната безстопанственост. Така или иначе, превърнат в планинска резиденция на първия човек на страната, дворецът бе в наистина добро състояние.
Когато ние пристигнахме, оказа се, че всички други вече бяха там. Облечен полутуристически, Живков ни посрещна с внимание и с обичайната му показна общителност. Въпреки всички драматични събития, станали през годината, той продължаваше да играе ролята на гостоприемен домакин, който сякаш държеше да сподели с нас част от удобствата на своя живот. Шеговито той ме запита пред всички дали някога съм спал в царски креват. И след като чу, че не съм бил удостояван с такава чест, нареди да ме заведат в стаята на Фердинанд.
По дървена стълба бях отведен на горния етаж, където се намираха спалните. Стаята, в която влязох, беше мебелирана скромно, с голямо легло, нощни лампи със старинни абажури и почти голи стени. Може би единственият модерен елемент беше отоплението. Разглеждайки обстановката, не можех да не си помисля колко скромни са били българските монарси в сравнение с техните „народни“ наследници. Спомних си за кой ли път известна фраза на член на Политбюро по адрес на бившата монархия:
„Поне дворци да ни бяха оставили! А те — кокошкарници!“
Може би затова всеки член на Политбюро, всеки жаден за блясък местен ръководител се опитваше да надмине „кокошкарниците“ на царете.
До вечерята имаше час или два и дотогава времето ни бе предоставено за отдих. Седнах до прозореца, през който се виждаше само мрак, и се опитах да си събера мислите. Имах чувството, че участвувам в някакъв твърде прозаичен маскарад — толкова несъвместими бяха за мен тази царска стая, нашият домакин, който ме бе пратил в нея, и аз, който трябваше да бъда поласкан. След малко се почука и влезе Анастас Стоянов. От момента, когато стана секретар на Съюза на писателите, това момче сякаш престана да прилича на себе си. Властта не само че го замая и упои, но, изглежда, му отне и елементарното чувство за реалност. Господи, като си помисля как се променяха тези отначало скромни, непретенциозни, вежливи и доста искрени селски момчета, щом пред тях дяволът спуснеше стълбата на властта и те сложеха крак на първото стъпало. И Анастас претърпя тази метаморфоза, която прекъсна всякаква предишна връзка между мен и него. Той никога не би ме приближил, ако можеше да ме категоризира правилно. Но изглежда, че моето твърде неясно положение объркваше него повече, отколкото мен самия.
Влязъл при мен, той ми каза с твърде помпозен тон, че ще трябва да говори на вечерята и да благодари от името на всички ни на Живков, в това число и от мое име.
Това обяснение ме учуди и му казах, че ако въпросът е за благодарност, предпочитам сам да я изразя и не разбирам защо някой трябва да говори и заради мен. При това той ми каза, че всъщност не ставало дума само за благодарност, но той имал специално поръчение от секретариата на съюза да каже някои неща, които „другарят Живков трябва да знае“.