Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Ще видиш — беше ми казал приятелят, който ме посъветва да подхвърля ловната тема, ще видиш триумфа на плебеите, които искат на всяка цена да минат за родени патриции.“
Разбира се, нашият домакин и хората около него говореха за лов в специални резервати, където достъпът на обикновени хора беше абсолютно забранен. Говореха за ловни срещи с най-видни гости от чужбина, лов с всички салтанати, със специално оръжие, дори с музика. Лов, при който всеки високопоставен ловджия можеше да даде пълен израз на ловната си страст и след това великодушно да подари камари от сърнешко месо на простолюдието.
Да се ходи на лов, изглежда, се смяташе за признак на изтънчен вкус, за благородно хоби всред висшите партийни кръгове из цяла Източна Европа. Твърде често те си разменяха ловни посещения или пък по разни поводи си подаряваха специални ловни пушки. Тодор Живков например бе ходил да ловува чак в Монголия. Мимоходом си помислих, че нито цар Фердинанд, нито цар Борис бяха ходили на лов в Монголия. Запитах се: „Защо Живков ходи на лов? Какво в лова му доставя удоволствие? Разходката, убитият дивеч или просто стрелбата? Или може би ловът го разсейва, откъсва го от тежките грижи във всекидневната работа?“
Стори ми се, че отговорът беше другаде. Ленин беше ловджия, Сталин беше ловджия, Хрушчов беше ловджия, Брежнев, Валтер Улбрихт, Чаушеску, Тито, Фидел Кастро, Ким Ир Сен, Енвер Ходжа… всички те бяха ловджии. Може би ловното хоби беше част от марксизма, макар че, доколкото знам, Маркс не само нищо не бе писал за ловните страсти на „революционните водачи“, но не бе дори и предвидил, че в преходния период към комунизма ловът ще си остане непреходна привилегия.
Може би най-отегчителната част от ловната тема са разговорите за ловното оръжие. Между Христо Русков, „заешкия генерал“ и Живков се завърза дълъг разговор. Русков говореше с възторг за някаква невероятна пушка, подарена на първия секретар от чужд партиен ръководител. А Живков май много не я харесваше.
Въпреки привидната оживеност, създадена от този разговор, чувствах, че всички на масата бяха сдържани, като че никой не смееше да се отпусне или да промени темата. Явно инициативата бе предоставена на домакина, но той не бързаше. Кафето бе изпито, но Живков продължаваше да седи и ние стояхме по местата си. Най-после Анастас Стоянов се изправи и каза, че желае от името на всички поканени да благодари на домакина.
Тодор Живков кимна в знак, че Анастас има думата. Видя ми се твърде неуместно на такава почти интимна вечеря да се произнасят речи. Но вероятно това беше част от сценариото, по което бе организирана цялата среща.
Анастас се беше зачервил и приличаше повече на комсомолски секретар, който се готви за първата си публична реч. Имаше почти фарсово несъответствие между помпозните клишета, с които той започна, и явно изневеряващия му, напрегнат и несигурен глас. Лично аз никога не можах да се науча какъв израз трябва да има лицето ми, когато слушам подобни речи. Много пъти завиждах на мои познати, които запазваха съсредоточени и сериозни физиономии дори под градушка от най-невъзможни и безсмислени слова.
Живков се облегна назад, престана да се усмихва и видът му бе по-скоро на съдия, който се готви да изслуша важен свидетел. С учудване забелязах, че повечето от лицата около мен приеха Живковия израз и заслушаха с внимание говорещия.
Той започна с безцеремонна и твърде сервилна възхвала на първия секретар за това, че ни е поканил на вечеря, и за това, че не спира да полага грижа за българската литература и изкуство. От своя страна писателите били щастливи да чувствуват вниманието на другаря Живков, което ги задължавало да работят още по-ентусиазирано. Именно в отговор на това внимание от страна на партията българските писатели постигнали големи успехи. Другарят Тодор Живков и партията знаели, че могат да разчитат на писателите, които щели винаги да бъдат най-всеотдайно предани бойци…