Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Докато го наблюдавах, направи ми впечатление, че той сякаш бе станал по-самонадеян, може би по-остър и в известно отношение по-рязък. Като че предишната му учтива мекота бе изчезнала. Същевременно, стори ми се, че той беше по-неспокоен, чувствуваше се някакво напрежение и в думите, и в жестовете му. А в дадени моменти като че мислите му отлитаха другаде, за да се завърнат бързо на масата. От време на време при нас влизаше дежурен служител, който се навеждаше и казваше тихо нещо на ухото на първия секретар.
В такъв момент разговорите стихваха, но Живков само на два пъти даде да се разбере за какво ставаше дума. Първия път беше за румънския първи секретар Чаушеску. Живков заговори за Чаушеску с явно презрение. Той каза, че румънският ръководител си бил позволил непростими неща и че сега, когато молел за среща с Живков, било времето да му се даде полезен урок.
„Да чака най-малко два месеца този истерик!“ — каза Живков съвсем категорично и мисля, че добави още няколко епитета по адрес на румънския си колега. Никой не запита нищо за разногласията с Чаушеску, защото, изглежда, се предполагаше, че знаем развитието на нещата. Когато Живков нарече Чаушеску с не много ласкателни имена, той направи това не за да ни покаже собствената си сила спрямо румънския ръководител, а просто защото наистина имаше лошо мнение за него.
Втория път, когато ловната тема бе прекъсната, поводът бяха американските избори. Неколцина от присъствуващите угодно казаха, че американските избори са най-безсмислените, защото, който и да спечели — демократи или републиканци, нищо в САЩ не ще се промени. За моя изненада Живков не се съгласи с подобно мнение и каза, че има известна разлика и че той смята, че от двете злини по-малката е Хъмфри.
— Хайде да се обзаложим кой ще спечели — казах аз.
— Добре — отвърна Живков. — Какво залагаме? Кой ще ни покани следващия път на такава вечеря?
— Не! — извика някой. — Американски избори — американски бас! Кой каквото си пожелае!
Живков се съгласи. Той заложи на Хъмфри. Аз заложих на Никсън. И до ден днешен той ми дължи един американски бас. Пред свидетели.
Разговорът пак се върна към Чаушеску и някой запита Живков какво мисли за Тито. Но Живков отвърна с твърде дълга, многозначителна усмивка. Стана ясно, че Тито; Югославия и македонският въпрос не влизат в менюто на вечерята.
На няколко пъти Живков вдигна наздравица за „нашата млада творческа интелигенция“, за „старите партийни дейци с млади сърца“ и други от същия род. Забелязах, че сравнително малко бутилки се изпразниха и че единственият, който пиеше сериозно, беше „заешкият генерал“. Фактът, че Любо, който обичаше хубавото вино и можеше да пие солидно, се въздържаше, показваше, че той чака своя момент, когато трябваше да бъде с най-трезво съзнание.
Орлин Орлинов, син на стария Орлин Василев, бе получил октомврийската награда за поезия по случай месеца на поезията, който се отпразнува в Сливен. Тодор Живков каза, че много е харесал награденото стихотворение, защото било патриотично и на тема чуждопоклонството. Той помоли Орлин да каже стихотворението си. И тук Живков направи шегата, за която вече разказах. Стихотворението започваше с това, че „джагуари“ кръстосвали родната страна, а Живков каза, че не са били „джагуари“, а „джагари“ — пряк намек за Джагаров.
Не бях чел това стихотворение, защото никога не съм смятал Орлин Орлинов за поет. Но слушайки го, се изненадах колко елементарно и плоско съчинителство можеше не само да бъде наградено, но и да получи възторга на Живков. Докато другите ръкопляскаха и искрено или от куртоазия хвалеха стихотворението, като се обръщаха към домакина, аз се свих съвсем на стола си и за кой ли път почувствувах, че това си беше „тяхна“ вечеря, „тяхна“ компания, „техни“ отношения, а аз бях и си оставах чужденецът, който поради нелепа прищявка на съдбата бе попаднал там, където не му беше мястото.
И така, почти цялата вечеря в двореца „Царска Бистрица“ в Боровец премина под господството на ловджийската тема. Внезапно се оказа, че почти всички присъстващи бяха запознати изтънко с лова на дивеч и множеството ритуали, които го съпровождаха. Слушах весели разкази за ловджийските подвизи на един или друг член на Политбюро, за ловната страст на министър, който изпуснал важно заседание, за това как разярен глиган бил убит в последната секунда, как била застреляна истинска мечка стръвница, как някой си издебнал почти неуловим елен и т.н. Постепенно започнах да разбирам колко дълбоко в живота на висшата партийна аристокрация бе навлязъл ловът. Онова, което преди появата на комунистическото движение бе смятано за законна привилегия на отегчени ерцхерцози и скучаещи графове или барони, сега се бе превърнало в законна привилегия на онези, които твърдяха, че са дошли на власт заради щастието на „трудовия народ“.