Шогун

— Моля? Много се извинявам. Не разбирам, говорите толкова бързо. Моля да ме извините.

— Радвам се, че сме приятели. Вие и аз. Разбирате ли?

— Разбирам. Вие казвате война? Война сега?

— Скоро. Шигата га най. Какво можем да направим? Нищо. Не се безпокоите, Торанага-сама ще победи изменника Ишидо и неговите съюзници. Това е истината, разбирате ли? Не се тревожете.

— Разбирам. Аз отивам сега моя къща. Добре?

— Да. Ще се видим призори. Отново би благодаря. Блакторн кимна, но не си тръгна.

— Много е хубава, нали?

— Кой?

— Кику-сан.

Блакторн стоеше леко разкрачел, готов да отскочи назад, да измъкне пищова си и да стреля. Спомняше си като бял ден нечовешката скорост, при това постигната с такава лекота, с която Оми обезглави онзи селянин преди толкова много време, затова гледаше да е винаги нащрек. Беше решил, че е в интерес на собствената му безопасност да повдигне въпроса за Кику. Оми никога не би го направил. За него подобна проява на невъзпитание бе немислима. Изпълнен със срам заради собствената си слабост, японецът би заключил своята тъй неподобаваща за него ревност в някое тайно кътче на мозъка си. И именно защото бе тъй чуждоземна и срамна, тази ревност щеше да го разяжда, докато в най-неочакван момент Оми щеше да избухне, заслепен от ярост.

— Кику-сан ли? — попита Оми.

— Хай. — От погледа на Блакторн не убягна фактът, че събеседникът му бе поразен. Въпреки това бе доволен, че така добре избра мястото и момента за този разговор. — Много е хубава, нали?

— Хубава ли?

— Хай.

Дъждът се засили. Тежките капки удряха по калта. Конете им потръпваха зиморничаво. И двамата се бяха измокрили до кости, но дъждът беше топъл и не ги смущаваше.

— Да — съгласи се Оми. — Кику-сан е много хубава. — Последва порой от думи, които Блакторн не разбра.

— Няма достатъчно думи сега, Оми-сан. Няма достатъчно думи, за да говоря ясно. По-късно — да. Не сега. Разбирате ли?

Но Оми сякаш не го чуваше. После изведнъж каза:

— Има достатъчно време, Анджин-сан. Достатъчно, за да говорим за нея, за вас, за мен и за карма. Но съгласен, сега не е моментът.

— Мисля, че разбирам. Да вчера не знам, че Оми-сан и Кику-сан добри приятели — притисна го той отново.

— Тя не е моя собственост.

— Сега знам, вие и тя много добри приятели. Сега…

— Тръгвайте си! Този въпрос е приключен. Жената е нищо. Нищо!

Но Блакторн упорито не помръдна от мястото си.

— Следващия път аз…

— Разговорът приключи! Не ме ли чухте? Приключи!

— Ийе, ийе, за бога!

Ръката на Оми посегна към меча. Без дори да се усети, Блакторн отскочи две крачки назад. Ала Оми не издърпа меча си, нито Блакторн — пищова. И двамата се приготвиха, макар че никой не искаше да започне пръв.

— Какво искате да кажете, Анджин-сан?

— Следващия път аз първо попитам — за Кику-сан. Ако Оми-сан каже да — да. Ако не — не. Разбирате ли? Като приятел на приятел.

Оми отпусна ръката си върху меча.

— Повтарям, тя не е моя собственост. Благодаря, че ми посочихте това място, Анджин-сан. Довиждане.