Шогун

Блакторн се присъедини към смеха и.

— Няма да е зле, макар че… — Той млъкна, спомнил си внезапно погледа на Оми. — Знаете ли, Марико-сан, като бях там на портата, останах с впечатлението, че Оми-сан я погледна много особено, като любовник — ревнив любовник. Не знаех, че са в такива отношения.

— Доколкото ми е известно, той е неин клиент, постоянен клиент. Но това какво ви засяга?

— Защото погледът му беше много особен. Много.

— Той няма право на никакви претенции към нея. Тя е куртизанка Първа класа и може да приема или отхвърля когото си желае.

— Ако в Европа съм имал такива отношения с момиче… нали ме разбирате, Марико-сан?

— Мисля, че ви разбирам, Анджин-сан, но какво ви засяга всичко това? Не сте в Европа и той няма никакви права над нея. Ако тя желае да приема и вас, и него, или дори да ви отхвърли и двамата, това си е само нейна работа и не засяга никого.

— Бих казал, че и е любовник в европейския смисъл на думата. При това положение има какво да ме засяга, нали?

— Но какво общо има това с нея и професията и?

Той не настоя повече. Ала сърцето и умът му подсказваха да бъде нащрек. Не е чак толкова просто, Марико-сан, дори тук. Оми смята Кику-сан за нещо много специално, дори и тя да не е на същото мнение. Може би трябваше да ме предупредят, че е неин любовник. Предпочитам Оми да ми е приятел, отколкото враг. Възможно ли е Марико и този път да е права? Че любенето за тях няма никаква връзка с любовта?

Помогни ми, господи, много съм объркан. Донякъде вече съм японец, но до голяма степен съм си още европеец. А за да оцелея, трябва да се държа като тях и да мисля като тях. Повечето от нещата, в които те вярват, са толкова по-приемливи от нашите обичаи, че се изкушавам изцяло да стана японец. Ала все пак… домът ми е там, през моретата, където са се родили моите прадеди, където живее семейството ми, Фелисити, Тюдор и Елизабет.

— Анджин-сан?

— Да, Фуджико-сан?

— Моля ви, не се притеснявайте за пари. Не мога да ви гледам разтревожен. Много съжалявам, че не съм в състояние да ви придружа до Йедо.

— Скоро видя вас в Йедо, нее?

— Да. Лекарят каза, че вече се оправям, и майката на Оми-сан е съгласна с него.

— Кога е тук лекар?

— Залез слънце. Много съжалявам, че не мога да тръгна утре с вас. Много моля да ме извините.

Той отново се замисли за задълженията си към своята наложница. Но отложи тази тема за друг път, тъй като я измести друга, по-важна мисъл. Премисли хрумването си и го намери за добро. И нетърпящо отлагане.

— Аз отивам сега. Скоро ще се върна. Вие почивате… Разбирате, нали?

— Да, моля да ме извините, че не мога да стана и че… Много съжалявам.

Той отиде в стаята си. Взе пищова от скривалището, провери дали е в ред и го затъкна под кимоното си. След това се запъти към къщата на Оми. Оми го нямаше. Посрещна го Мидори и му предложи чай, но той вежливо отказа. Тя държеше на ръце двегодишното си момченце. Много съжалявам, рече, Оми-сан скоро ще се върне. Не би ли искал Анджин-сан да го почака? Беше неспокойна, макар и извънредно учтива. Той отново отказа, благодари и, добави, че по-късно пак ще намине, и се спусна обратно към своята къща.