Дарът на змията [bg]

— Дина — извиках аз. — Къде отиваш?

Тя спря и се огледа колебливо наоколо.

— Ти ли си, Давин?

— Да — отвърнах й аз. — Че кой друг да е.

Тя не каза нищо, просто стоеше там и ме гледаше втренчено, сякаш не беше сигурна, че това бях аз.

— Къде отиваш? — попитах аз отново.

— Вкъщи.

— Дина, вкъщи е натам. — Аз й посочих с ръка.

— Да — отвърна ми просто тя, сякаш не вървеше в точно противоположната посока.

— Защо се прибираш? Да не би учителят Нико да е приключил със занятията си за днес?

За миг тя заприлича повече на себе си.

— Защо непрекъснато се заяждаш с Нико? Обаче хлябът, който той носи вкъщи, ти се услажда.

— Да, но и той яде зайците, които хващам. Само дето не иска да си цапа ръцете с кръв.

— Какво общо имат зайците с това?

— Нищо — аз избърсах очите си от дъжда. — Свърши ли училището?

Дина съвсем се вцепени.

— Не — отвърна ми тя и отново тръгна.

— Дина, почакай. Случило ли се е нещо?

— Какво да се е случило? Само малко се нацапах.

Плачеше ли или това бяха дъждовни капки?

— Дина, какво има?

— Нищо, нали ти казвам. Просто ме боли коремът.

Тя тръгна. „Поне върви към хижата“, помислих си аз. И може би наистина само я болеше коремът. На всеки можеше да се случи. Но въпреки това реших да попитам Роза по-късно.

— Не знам — каза ми Роза. — Щяхме да се упражняваме да пишем букви на глинените плочки, които Ирена поръча за нас. Дина изпусна една, тя се счупи и после просто си тръгна.

— Добре, но да не би някой да й се скара. Нико или някой друг?

— Не, Нико никога не се кара.

— Да не би училището да не й харесва?

Мислех си, че това е точно за нея. Тя самата умееше да пише и чете много добре и за разлика от мен това й харесваше.

— Не, но… — Роза сякаш се замисли.

— Но?

Усетих, че имаше едно недоизказано „но“.

— Най-малките, Катрин и Бет, се страхуват малко от нея. Мисля, че могат да забележат, че не е свикнала да общува с други деца. И макар Дина да загуби дарбата си на Жрица на срама, все пак… все пак у нея има нещо необикновено.

Аз въздъхнах. „Обикновена“ бе дума, която човек в никакъв случай не можеше да използва за Дина. Но не можеше ли поне да се опита? Понякога й се ядосвах. Защо не можеше да бъде поне малко щастлива? Защо й трябваше непрекъснато да върви провесила нос и да се държи странно, та никой да не иска да общува с нея и да я опознае? Доколкото знаех, не това беше начинът да си намериш приятели.