Да не бъдем кльощави
- Автор: Цанков Весел
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Георгиев и дъщеря
- Жанр: Кулинария
Электронная книга - «Да не бъдем кльощави». Краткое содержание книги:
В основата на тази книга е моята колежка Ирен Филева, която всеки понеделник водеше сутрешния блок на програма „Христо Ботев” на БНР, наречен „Утро”.
Един ден тя ми предложи да направя при нея нещо като това, което навремето правеше покойният Цаньо Сърнев във в-к „Континент”, тоест сладкодумно и забавно да представям интересни готварски рецепти. Аз, разбира се, не мога да бъда като него, той бе уникален. Така и казах на Ирен: „Ирен, аз не мога като него, но мога да опитам така, както аз си знам”.
Опитах на 19 юни 2006 г. и оттогава всеки понеделник в 9 без нещо казвах по нещо на слушателите. Опитвам се да е забавно, но и умно, опитвам се да е интересно и съм спокоен, че дори и да не успея да бъда забавен, умен и интересен, поне рецептата, която казвам накрая, ще е интересна. Ще разкрия моите източници на вкусна информация. Преди всичко това е стомахът ми, аз обичам да му поднасям интересни занимавки и той ми се отплаща с детайлна информация за размишление. След това разчитам на Интернет, там има всичко за всички, включително и за чревоугодниците, а най-хубавото при готварските рецепти е, че те са като вицовете – нали знаете, че някой като разкаже виц, веднага се намира друг, който да каже: „Аз този го знам ето така...”
Всъщност тези истории не са за храната, тя е просто черешката на тортата. Те са за това, че животът не е само бясно търчане, кариера и „хайде, наш’те”, в живота има усмивки и болка, хора се раждат и умират, малките котенца са пухкави, слънцето през пролетта е гальовно, снегът през зимата е бял, в живота има всичко, за което можем да се сетим и за което дори и не подозираме, и точно затова животът е така хубав.
Тук се появява един актуален въпрос - с люти чушки ли се настървява нашият прославен сумист Котошоо, та така тръшка противниците си? Това сигурно е спортна тайна, тъй че да не ровим в нея. Появява се обаче друг въпрос - характерната диета на сумистите, пръв сред които е нашият човек, покрай него станала ли е вече част от нашата балканска диета? Тоест, като ни питат чужденците “Какво ядете вие, българите”, ние освен боб, леща, пържоли и шопска салата, да споменаваме ли суши, сашими, супа рамен и т.н. или да не споменаваме? Не мога да отговоря на този въпрос, също както не мога да кажа вкусни ли са маринованите краставици по японски, чиято рецепта ще ви кажа сега, за разлика от друг път, когато първо приготвям рецептите, сега не съм направил това и ще трябва да рискувате, на мен ми звучи вкусно, но кой знае?
И така - мариновани краставици по япоски:
Първо приготвяме маринатата от половин чаша гореща вода, 1 супена лъжица оцет и толкова захар, лют пипер на вкус и 1 склидка чесън.
Краставицата се разрязва по дължита и се маха семето. След това тя се нарязва на кубчета. Посипва се със сол и се залива с гореща вода. Оставя се за 30 минути. Изважда се, поставя се в купа или буркан и се залива с маринатата. Стои една нощ в хладилника и после се яде.
И в никакъв случай не заливайте с майонеза. Знаем какво става накрая с героя в “Дърво без корен” - връща се на село, отвратен от градската цивилизация, а не това е целта на задачата, целта на задачата е съвсем друга, но вие знаете това…
Ваканция
Вярна ли е поговорката “Човек се учи докато е жив”?
Сетих се за нея покрай ваканцията. Първо излизат във ваканция най-малките ученици, после излизат във ваканция по-големите ученици, а след това и най-големите ученици. И щом човек се учи докато е жив, редно е да излезем във ваканция и ние, дето се учим след училището, учим ли се, значи и ние сме ученици, а щом сме ученици, полага ни се ваканция. Не говоря за годишната отпуска, тя е нещо друго, тя стига човек да отиде за малко някъде на почивка или да прескочи до село за да копае някакви лехи, обаче истинската ваканция е нещо съвсем друго.
Спомням си какво беше ученическата ваканция. Който имаше село, отиваше при баба и дядо на село. В града оставахме съвсем малко деца и по цял ден скитахме в търсене на приключения. Къде можеше да откриеш приключения в града по онова време? В парковете, по улиците, във вътрешните дворове между жилищните кооперации.
Спомням си, че ритахме топка на уличката, която минава от едната страна на нашия блок. Сега това е невъзможно, не само защото доста често преминават коли, но и защото има паркирани автомобили от двете страни и по средата има място колкото да се промуши една кола, как да риташ топка така? От другата страна на блока е булевард “Витоша”, спомням си, че и на него сме ритали топка събота и неделя, когато преминаваше кола веднъж на половин час и тогава просто спирахме за малко играта, за да премине колата и после продължавахме. Сега на това място има ужасни задръствания и футбол би могло да се играе върху покривите на автомобилите, евентуално.
Хората променяме заобикалящата ни среда, но и се приспособяваме към промените в нея, предизвикани най-често от нас, тоест приспособяваме се към нас си или, ако си спомним една друга поговорка, “кой каквото прави на себе си го прави”.
Каквато средата, такива и приключенията на днешните деца. Те включват провиране между автомобили, оцеляване в тълпа - занимания, подходящи по-скоро за командоси, не за деца. Но какво да се прави, времето е такова и ние ще сме такива.
Какво да препоръчаме като ваканционно меню?
Да си спомним за доброто старо време, когато светът бе по-хубав и ние бяхме млади, и нашите родители бяха по-млади и си спомняха с въздишки за доброто старо време, а ние още от сутринта хуквахме навън да играем, но задължително с филия в ръка, то си беше нещо като ритуал. Филиите се намазваха с най-различни вкусотии, но сега се сещам за лютеницата - представете си дебела филия хляб, не от тези стандартни и тънки като манекенки филии от нарязания хляб, а отрязана от пресен самун с голям назъбен нож, тази дива филия се намазва обилно с лютеница и отгоре се поръсва с натрошено бяло сирене. Един детайл - при ядене на такава филия човек си омазва устата, затова и на етикета на единия от двата вида лютеница, които се продаваха тогава, имаше изображение на момиченце, ядящо филия с лютеница, а устата му е, естествено, омазана. Другата лютеница беше с изображение на хоро на етикета, но момиченце бе по-вкусна, бе хит, може би защото играещите хоро не бяха с омазани усти, тоест дори и те не ядяха от своята лютеница.