Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Госпожа Калън мина покрай Групата с прекалено много татуировки и пиърсинги и ги накара да внесат дузината двайсеткилограмови торби, а тя вървеше след тях като пастир на слонове.

Спря до масата ми, взе стъклената ми чаша и я огледа на светлината от прозореца.

— Лошо! Много, много лошо! Не е достатъчно тъмно!

— Госпожо Калън… — каза хлапето.

— Няма извинение за това. „Свирепата наслада“ трябва да е по-тъмна. Знаеш това много добре. Това нещо тук не става.

Хлапето примигна няколко пъти, а после изтича и се скри в склада.

— Това не е „Свирепа наслада“ — казах аз. — Днес пия кафе от кафемашината.

Госпожа Калън повдигна тънка като камшик вежда. Остави чашата ми на масата, без да се извини, и седна до мен.

— Защо е с толкова много мляко? — попита тя. — Това е хубаво кафе. Не можеш да му усетиш вкуса с толкова много мляко.

Всеки знаеше, че госпожа Калън сама пече зърната кафе. Повечето клиенти се кълняха, че кафето й им харесва, но всъщност се самозалъгваха, точно както хората, които участват в маратони и твърдят, че това ги успокоява. Хюго твърдеше, че кафето в „Къпа Джо“ прочиства тялото от токсините и е най-добрата клизма в Силициевата долина. Джейсън искаше да му слагат интравенозна инфузия от това кафе, докато играеше игри по цяла нощ. Аз обаче идвах тук, защото не ми се налагаше да уча нов език, за да си поръчам кафе. Малко, средно, голямо. Това е. И не продаваха никакви чаши, плюшени играчки или поздравителни картички от рециклирана хартия с микрочипове, така че нарисувани пингвинчета да ти пеят „Честит рожден ден“. „Къпа Джо“ продаваше само кафе, колкото и да беше гнусно. Сигурно човек можеше да стрие масата, на която седях, и да си направи по-добро кафе. Но трябваше да й се признае, че наистина сама си печеше кафето, а аз просто имах нужда от мляко, за да го преглътна. Ако госпожа Калън обаче искаше да си живее в своята собствена приказка, където Microsoft Windows беше бърз като светкавица, а пък тя предлагаше най-доброто кафе, нямаше аз да съм човекът, съсипал фантазията й. Така че й дадох класическия отговор, който ставаше за всички въпроси и който ме измъкваше от почти всички заплетени ситуации:

— Така правим ние, южняците.

Изражението й се успокои и тя ме погледна разбиращо, че съм отгледана от диваци, които не знаят как да пият кафе, и заслужавам нейното съчувствие.

— За какво ти е кутията на Хюго? — попита тя.

Разказах й как случайно съм постъпила на работа във „Водното конче“.

— Значи си дотук с престижните и високоплатени позиции?