Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Доколкото ми е известно, затворените в кулите девойки са умирали бързо. Както се говори — не без ваша помощ.
— Клевета. Но наистина те бързо изпадаха в апатия, отказваха да се хранят… И което е интересно, малко преди смъртта придобиваха ясновидски способности. Поредното доказателство за мутация.
— Всяко следващо доказателство е все по-неубедително. Няма ли други?
— Има. Например Силвена, господарката на Нарок, до която не успяхме дори да припарим, страшно бързо взе властта в свои ръце. Сега там стават страховити неща. Фиалка, дъщерята на Ейермир, която избяга от кулата си с помощта на въже, изплетено от коса, отдавна тероризира Северен Велхад. Бернике от Талгар бе освободена от един принц глупак. Него го ослепиха и го хвърлиха в яма, а най-често срещаното нещо в Талгар са бесилките. Има и други примери.
— Точно това е, че има — каза вещерът. — В Ямурлак, например, управлява старецът Абрад. Той има скрофулоза, няма нито един зъб, родил се е сто години преди затъмнението и не може да заспи, ако не обезглавят някого в негово присъствие. Избил е всичките си роднини и е докарал половината народ до състояние на невменяемост, както се говори. Забелязват се и следи на извънредно буен темперамент — в младостта му са го наричали Абрад Свалифуста. Ех, Стрегобор, добре щеше да е, ако жестокостта на владетелите можеше да се обясни с мутации или затъмнения…
— Чуй ме, Гералт…
— И през ум не ми минава. Няма да ме убедиш в правотата си, още по-малко пък в това, че Елтибалд не е бил побъркан разбойник. Да се върнем към чудовището, което те заплашва. Длъжен съм да ти кажа, че историята, която ми разказваш, не ми харесва, но ще я изслушам до края.
— Без да ме прекъсваш с ехидни забележки?
— Не мога да обещая.
— Е, както и да е. — Стрегобор мушна ръце в ръкавите си. — Това само ще отнеме повече време. И така, историята започна в Крейден, малко северно кралство. Жената на Фредефалк, княза на Крейден, беше Аридея. Умна, образована жена. В нейния род имаше мнозина изследователи на магическото изкуство и вероятно по наследство тя се беше сдобила с доста рядък и мощен артефакт, Огледалото на Нехалена. Както е известно, Огледалата на Нехалена са се използвали главно от пророци и ясновидци, защото са предсказвали бъдещето безпогрешно, макар и предсказанията да не били разбираеми за всички. Аридея използваше Огледалото доста често…
— С обичайния въпрос, предполагам — прекъсна го Гералт. — „Коя е най-красива на света?“ Доколкото ми е известно, Огледалата на Нехалена биват два вида — ласкателни и строшени.
— Грешиш. Аридея се интересуваше повече от съдбата на страната. А в отговор на въпросите й огледалото предсказало мъчителна смърт за нея самата и за множество от поданиците й или от ръката, или по вина на дъщерята на Фредефалк от първия му брак. Аридея се постарала тази новина да стигне до Съвета, а Съветът изпрати в Крейден мен. Мисля, че няма нужда да добавям, че дъщерята на Фредефалк се е родила скоро след затъмнението. Известно време наблюдавах момичето. И в този период тя успя да убие чрез мъчения едно канарче и две кученца и да извади окото на една слугиня с дръжката на гребен. Направих няколко теста с помощта на заклинания и повечето от тях потвърдиха, че момичето е мутант. Доложих за това на Аридея, защото Фредефалк беше наясно относно дъщеря си. Аридея, както казах, не беше глупава жена…
— Ясно — прекъсна го отново Гералт. — И, може да се предположи, не е обичала особено доведената си дъщеря. Предпочитала е някое от собствените й деца да наследи трона. За последвалото мога да се досетя. Изглежда, там не е имало кой да счупи вратлето на дъщеричката. Включително и ти.
Стрегобор въздъхна, вдигна очи към небето, на което многоцветната дъга продължаваше да прелива цветовете си.
— Настоявах само да я изолираме, но княгинята реши друго. Изпрати малката в гората с наемен убиец, ловец. После го намерихме в храсталака. Беше със свалени панталони, така че не беше трудно да се възстанови ходът на събитията. Беше забила фуркета си в мозъка му през ухото, когато вниманието му е било погълнато от други неща.
— Ако мислиш, че ми е жал за него — промърмори Гералт, — грешиш.
— Организирахме хайка — продължи Стрегобор, — но момичето сякаш се беше провалило вдън земя. А на мен ми се наложи да напусна спешно Крейден, защото Фредефалк започна да подозира нещо. Чак след четири години получих известие от Аридея. Беше проследила принцесата — живееше в Махакам със семейство джуджета, които беше убедила, че е много по-изгодно да се обират търговците по пътищата, отколкото да си докарват белодробни болести в шахтите. Навсякъде я наричаха Свраката, защото обичаше да набива пленниците живи на кол. Аридея наемала на няколко пъти убийци, но нито един не се върнал. А после вече стана трудно да намира желаещи — слухът за девойката беше плъзнал навсякъде. Беше се научила да борави с меча така, както малцина мъже могат. Повикаха ме отново в Крейден и научих, че са отровили Аридея. Всички мислеха, че това е работа на самия Фредефалк, който си бе взел по-млада и силна наложница, но аз смятам, че е бил? Ренфри.