Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Плюя аз на този закон, на кмета и на неговата помощ! — избухна Стрегобор. — Не се нуждая от защита, а искам да я убиеш! В тази кула не може да влезе никой, тук съм в пълна безопасност. Но какво от това, не мога да стоя тук до края на живота си! Свраката няма да се откаже, докато съм жив, знам го. Какво да правя, да стоя в тази кула и да чакам смъртта?
— А тя и другите като нея как са стояли в кулите? Знаеш ли какво, магьоснико? Трябвало е да оставиш преследването им на други магьосници, по-могъщи, трябвало е да предвидиш последствията.
— Моля те, Гералт.
— Не, Стрегобор.
Магьосникът мълчеше. Неистинското слънце на неистинското небе не се бе придвижило към зенита, но вещерът знаеше, че в Блавикен вече се смрачава. Почувства глад.
— Гералт — каза Стрегобор, — когато слушахме Елтибалд, у мнозина от нас се появиха съмнения. Но решихме да изберем по-малкото зло. Сега аз те моля за същото.
— Злото си е зло, Стрегобор — изрече сериозно вещерът и се изправи. — По-малко, по-голямо, средно — всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо. Време е да тръгвам. Ще се видим утре.
— Възможно е — каза магьосникът. — Ако успееш.
3
В „Златния двор“, най-представителната странноприемница в града, беше многолюдно и шумно. Гостите, местни и пътници от други места, бяха заети предимно с типичните за националността и професията им неща. Сериозните търговци спореха с джуджетата за цените на стоките и процентите на кредитите. Не толкова сериозните щипеха по задничетата девойките, разнасящи бира и зеле с грах. Местните глупаци се правеха на добре информирани. Девойките по всякакъв начин се стараеха да се харесат на богатите, като същевременно отблъскваха бедните. Каруцарите и рибарите пиеха така, сякаш на другия ден ще забранят добива на хмел. Моряците пееха песни, възхваляващи морските вълни, храбростта на капитаните и прелестите на сирените, последното — живописно и с подробности.
— Напрегни си паметта, Стотник — каза Цалдемейн на кръчмаря, навеждайки се над тезгяха така, че да бъде чут сред глъчката. — Шест момъка и девойка, облечени в черни кожени дрехи, украсени със сребро по новиградската мода. Видях ги на бариерата. Отседнали са или при теб, или в „При Тунчик“.
Кръчмарят смръщи изпъкналото си чело, докато бършеше една халба с раираната си престилка.
— Тук са, кмете — каза най-накрая. — Казват, че са дошли за панаира, и всичките са с мечове, дори девойката. Облечени са в черно, както каза.
— Аха — кимна кметът. — Къде са сега? Нещо не ги виждам.
— В малката стаичка. Платиха със злато.
— Ще отида сам — каза Гералт. — Това не бива да се превръща в официално посещение, поне засега. Ще я доведа тук.
— Може би така ще е най-добре. Но внимавай. Не искам сбивания тук.
— Ще се постарая.
Песента на моряците, ако се съди по-честите нецензурни изрази, наближаваше грандиозния си край. Гералт отмести лекичко твърдата и лепкава от мръсотия завеса, прикриваща входа на стаичката.
На масата седяха шестима мъже. Момичето, което очакваше да види, не беше сред тях.
— Какво? — извика онзи, който го видя пръв. Беше плешив, а лицето му бе обезобразено от белег, минаващ през лявата вежда, основата на носа и дясната буза.
— Искам да се видя със Свраката.
От масата се надигнаха две еднакви фигури с еднакво безизразни лица, светли разрошени коси до раменете и еднакви черни кожени дрехи, лъщящи със сребърните си украшения. С еднакви движения близнаците вдигнаха от скамейката еднакви мечове.
— Спокойно, Вир. Седни, Нимир — каза човекът с белега, облегнал лакти на масата. — С кой казваш, че искаш да се срещнеш, братко? Коя е тази Сврака?
— Много добре знаеш за кого говоря.
— Кой е тоя? — попита полугол потен тип, с препасани на кръст ремъци на гърдите и налакътници с шипове. — Познаваш ли го, Нохорн?
— Не го познавам — отговори онзи с белега.
— Някакъв албинос — изкикоти се слаб и висок тъмнокос мъж, седнал до Нохорн. Нежните черти на лицето, големите черни очи и ушите с остри върхове издаваха, че е наполовина елф. — Албинос мутант, шега на природата. И такива ги пускат в кръчмите, сред порядъчните хора.
— Виждал съм го някъде — каза як тип със загоряло лице и оплетени на плитки коси. Гледаше злобно Гералт с присвитите си очи.
— Няма значение къде си го виждал, Тавик — каза Нохорн. — Чуй, братко, Циврил току-що страшно те обиди. Няма ли да го предизвикаш на дуел? Толкова скучно е тази вечер.