Последното желание

— Бъди така добър да се държиш по-учтиво — отговори спокойно Гералт. — Майка ти, както виждам, достатъчно често е бродила сама из гората, така че имаш причина да се замислиш над собствения си произход.

— Възможно е — каза полуелфът, без да спира да се усмихва. — Но поне познавам майка си. А ти, вещерю, не можеш да се похвалиш с това.

Гералт леко пребледня и стисна зъби. Нохорн видя това и се разсмя гръмогласно.

— Е, братко, такава обида вече не можеш да пуснеш край ушите си. Струва ми се, че на гърба си имаш меч? Е, какво, ще излезете ли с Циврил на двора? Както казах — скучна вечер.

Вещерът не отговори.

— Проклет страхливец — изсумтя Тавик.

— Какво разправяше за майката на Циврил? — продължи монотонно Нохорн, опрял брадичка върху преплетените си пръсти. — Нещо страшно обидно, ако съм разбрал правилно. Че е развратничела, нещо такова. Хей, Петнайсетак, нима можещ да слушаш спокойно как някакъв скитник обижда майката на твоя приятел? Майката е нещо свято!

Петнайсетака се изправи спокойно, откачи меча си и го хвърли на масата. Изпъчи гърди, намести шиповете на лактите си, изплю се и пристъпи напред.

— Ако още не си разбрал — каза Нохорн, — ще поясня: Петнайсетака те предизвиква на юмручен бой. Казах ти, че прислугата ще те изнесе. Направете място.

Петнайсетака се приближи и вдигна юмруци. Гералт сложи длан на ръкохватката на меча и каза:

— Внимавай. Още една крачка, и ще се наложи да търсиш ръката си на пода.

Нохорн и Тавик скочиха и стиснаха мечовете си. Безмълвните близнаци извадиха своите. Петнайсетака се поколеба. Само Циврил не помръдна.

— Какво става тук, да го вземат дяволите? Не мога ли да ви оставя сами дори за минута?

Гералт се обърна много бавно и срещна погледа на очи с цвят на море.

Беше висока почти колкото него. Сламенорусите коси бяха подстригани неравно и стигаха малко под ушите.

Тя стоеше, опряла се с ръка на вратата. Носеше тясно кадифено кафтанче, пристегнато с изящен колан. Полата й също беше неравна, асиметрична — от лявата страна достигаше до прасеца, а отдясно разкриваше здраво бедро над висок ботуш от лисича кожа. На левия й хълбок висеше меч, а на десния — кинжал с голям рубин на върха на ръкохватката.

— Онемяхте ли?

— Това е вещер — промърмори Нохорн.

— Е, и какво?

— Искаше да говори с теб.

— Е, и какво?

— Той е магьосник — обади се Петнайсетака.

— Не обичаме магьосниците — изръмжа Тавик.

— Спокойно, момчета — каза девойката. — Той иска да говори с мен, това не е престъпление. Продължавайте да си вършите работата. И без скандали. Утре е пазарен ден. Не искате вашите изстъпления да развалят панаира — толкова важно събитие в живота на това мило градче.

В настъпилата тишина се чу тихо, противно кикотене. Смееше се Циврил, все още разположил се небрежно на скамейката.

— Ти пък, Ренфри… — каза през смях полуелфът. — Важно… събитие!

— Млъквай, Циврил! Веднага!

Циврил спря да се смее. Веднага. Гералт не се учуди. В гласа на Ренфри прозвуча нещо много странно. Нещо, което напомняше за червените отблясъци от пожар върху мечовете, стоновете на ранени, цвиленето на коне и миризмата на кръв. Очевидно, останалите също си направиха подобни асоциации, защото дори загорялата кожа на Тавик пребледня.