Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Е, белокоси — наруши тишината Ренфри, — да отидем в голямата зала и да се присъединим към кмета, с когото дойде тук. Предполагам, че и той иска да поговори с мен.
Щом ги видя, Цалдемейн, който чакаше на тезгяха, прекъсна тихия си разговор с кръчмаря, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.
— Чуйте, госпожо — каза той твърдо, без да губи време за размяна на излишни любезности. — Знам от този вещер от Ривия какво ви е довело в Блавикен. Изглежда, сте обидена за нещо на нашия магьосник.
— Възможно е. И какво от това? — попита тихо Ренфри. Също не особено учтиво.
— За подобни обиди има градски и кастелански съдилища. При нас, в Лукоморието, всеки, който се опита да мъсти с меч за такива обиди, се смята за най-обикновен престъпник. Затова или утре сутринта ще се ометете от Блавикен заедно с черната си компанийка, или ще ви хвърля в някоя яма пре… как се казваше това, Гералт?
— Превантивно.
— Точно така. Разбрахте ли ме, госпожичке?
Ренфри пъхна ръка в торбичката на колана си и извади свит няколко пъти пергамент.
— Прочетете това, кмете, ако сте грамотен. И повече не ме наричайте „госпожичке“.
Цалдемейн взе пергамента, чете дълго време, а после го подаде безмълвно на Гералт.
— „До моите кметове, васали и свободни поданици — прочете вещерът на глас. — Уведомяваме всички и всеки, че Ренфри, крейденската княгиня, е на служба при нас и ни е много скъпа и че нашият гняв ще се стовари върху всеки, който реши да я възпрепятства. Аудоен, крал…“ Думата „възпрепятства“ се пише с „е“, но печатът изглежда истински.
— Защото си е истински — каза Ренфри и дръпна пергамента от ръцете му. — Предостави ми го Аудоен, вашият милостив господар. Затова не ви съветвам да ме възпрепятствате. Независимо от това как се пише думата, последствията могат да бъдат печални за вас. Няма да успеете да ме хвърлите в яма, уважаеми кмете. И не ме наричайте „госпожичке“. Не съм нарушила нито един закон. Засега.
— Ако нарушиш дори най-дребния — Цалдемейн изглеждаше така, сякаш иска да я заплюе, — ще те хвърля в ямата заедно с твоя пергамент. Кълна се във всички богове, госпожичке. Да вървим, Гералт.
— А на теб, вещерю — докосна Ренфри ръката на Гералт, — искам да ти кажа още нещо.
— Не закъснявай за вечеря — подхвърли кметът през рамо. — Иначе Либуша ще се разсърди.
— Няма да закъснявам.
Гералт се облегна на тезгяха и загледа синьозелените очи на девойката, като си играеше с висящия на шията му медальон с вълча муцуна.
— Чувала съм за теб — каза тя. — Ти си Гералт от Ривия, белокосият вещер. Приятел ли ти е Стрегобор?
— Не.
— Това улеснява нещата.
— Не мисля. Нямам намерение да гледам отстрани.
Ренфри присви очи.
— Утре Стрегобор ще умре — рече тя тихо, отмятайки от челото си кичур от неравно подстриганите си коси. — Няма да е хубаво, ако си отиде и още някой.
— Да, и ако преди него умрат още няколко души. А аз не виждам друга възможност.
— Доста скромно казано.
— За да ме уплашиш, е необходимо нещо повече от думи, Сврако.
— Не ме наричай Сврако, не ми харесва. Работата е там, че аз виждам и други възможности. Струваше си да ги обсъдим, но какво да се прави — Либуша чака. Поне красива ли е тази Либуша?
— Това ли само имаше да ми кажеш?
— Не. Но сега иди. Либуша чака.
4
В стаичката му на тавана имаше някой. Гералт знаеше това още преди да наближи вратата и го разбра по едва доловимото вибриране на медальона. Изгаси газеничето, с което осветяваше пътя си по стълбището, измъкна кинжала от канията на ботуша си и го мушна отзад на колана си. Натисна дръжката на вратата.
В стаята беше тъмно. Но не и за вещер.
Преднамерено без да бърза, сякаш сънено, той пристъпи през прага и затвори вратата след себе си. В следващия момент, отблъсквайки се силно с крака, той се хвърли към човека, седнал на леглото му. Повали го на завивките, притисна го под брадичката с левия лакът и посегна към кинжала. Но не го измъкна. Нещо не беше наред.
— Не е зле за начало — приглушено рече неподвижно лежащата под него Ренфри. — Разчитах на това, но не очаквах, че ще се озовем в леглото толкова скоро. Бъди така любезен да махнеш ръката си от гърлото ми.
— Това си ти.
— Това съм аз. Слушай, има два варианта. Първият — да слезеш от мен и да поговорим. Вторият — да останем както сме, но искам да си сваля поне ботушите.