Последното желание

— После. Нека първо да излезем.

Тълпата вече беше три пъти по-голяма, но свободното място около магарето си оставаше. Гералт отметна чула. Тълпата ахна и отстъпи назад. Цалдемейн зяпна.

— Богове, Гералт. Какво е това?

— Кикимора. Не се ли полага някаква награда за нея, господин кмете?

Цалдемейн пристъпи от крак на крак, като не откъсваше поглед от паякоподобното тяло, изсъхналата черна кожа, вцепенените очи с вертикални зеници и подобните на игли зъби в окървавената уста.

— Къде… Откъде…

— На бента, на четири мили от селището. При блатата. Там, Цалдемейн, като че ли са загивали хора. Деца.

— А, браво. Но никой… Кой би си помислил… Ей, хора, по домовете, на работа! Това да не ви е театър! Покрий това, Гералт. Ще събере мухи.

В стаята си кметът безмълвно вдигна кана с бира и я изпи до дъно, на един дъх. После въздъхна тежко и подръпна носа си.

— Няма да има награда — каза той мрачно. — Никой не е предполагал, че в солените блата има такова нещо. Факт, неколцина изчезнаха там, но… кой ли не е ходил на онзи бент. А ти как се озова там? Защо не мина по главния път?

— По главните пътища трудно се намира работа за мен, Цалдемейн.

— Забравих. — Кметът изду бузи и избегна оригването. — А каква спокойна местност беше! Дори домашните духове само понякога поливаха стариците с мляко. Но ето — такава гадост под самите ни носове. Излиза, че трябва да ти благодаря. За заплащане — няма да ти платя. Нямам фонд за награди.

— Лош късмет. Малко пари щяха да ми дойдат добре, за да изкарам зимата. — Вещерът отпи от халбата и изтри пяната от устните си. — Тръгнал съм към Испаден, но не знам дали ще успея, преди да паднат снеговете. Може да спра в някое от градчетата край Лутонския път.

— Дълго ли ще останеш в Блавикен?

— Не. Нямам време да се размотавам. Зимата идва.

— Къде ще отседнеш? Може би при мен? Имам свободна стая на тавана, защо трябва да те обират тези разбойници, кръчмарите? Ще побъбрим, ще разкажеш какво си чул из широкия свят.

— С удоволствие, А какво ще каже твоята Либуша? Последния път даде да се разбере, че не ме харесва особено.

— В моята къща жените нямат думата. Но между нас казано, не прави пред нея онова, което направи миналия път на вечеря.

— Имаш предвид, че хвърлих вилицата по плъха?

— Не. Имам предвид, че го уцели, въпреки че беше тъмно.

— Мислех, че ще е забавно.

— Беше. Само че не прави това пред Либуша. Слушай, а тази… как беше там… Кики…

— Кикимората.

— Трябва ли ти за нещо?

— Че за какво ще ми трябва. Щом няма награда, можеш да я хвърлиш в помийната яма.

— Идеята не е лоша. Хей, там, Карелка, Борг, Носикамък! Има ли някой?

Влезе човек от градската стража, метнал на рамото си алебарда, чието острие се удари с тропот в горния праг на вратата.

— Носикамък — каза Цалдемейн, — вземи някой да ти помага, отведете зад кочината магарето заедно с оная гадост, която е покрита с чула, и я изхвърлете в помийната яма. Разбра ли?

— Слушам. Но… господин кмете.