Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Да, така беше. И Джанет отговори:
— Може би.
— И какво следва, мистър Спинели? — намесих се аз. — Какво предприемате, за да заловите убиеца?
Никое ченге не обича да му задават този въпрос. Намирисва на отчетност, а служителите на реда са алергични към самата идея за последствия и отговорност. Но понякога е така, защото разполагат с добре обмислени планове и не желаят да ги излагат на показ. Друг път защото нямат представа откъде да започнат. Възнамеряват да изпипат всяка формалност по устав, а сетне нетърпеливо да чакат следващото престъпление, та да забутат случая в графата „неразкрити“.
Спинели задълго се вгледа в мен, после отговори:
— Ако имаме работа с грабеж, убиецът вероятно е някоя отрепка от столицата или предградията. Уведомих местните власти и помолих да ми изпратят списъци на регистрираните престъпници, действащи по този начин. Установих номерата на кредитните й карти и военните документи за самоличност и съобщих на пощенските служби и полицията да ги имат предвид. Уведомих банките, че трябва незабавно да ми съобщят при опит за теглене на суми от тези карти.
С две думи, Спинели бе извършил всичко, което се изисква по устав при грабеж. Вероятно вече имаше готова папка в шкафа за неизяснени убийства.
— И очаквате ли някакъв резултат? — попита Джанет.
— Оптимист съм.
Погледнах Джанет. Тя погледна мен. Дрън-дрън.
— Наистина ли очаквате да бъде толкова глупав, та да използва кредитните й карти? — попитах аз.
— Отрепките вършат какви ли не глупости. Затова са отрепки. — Спинели се приведе напред и попита: — Приключихме ли?
— Да, благодаря — отвърна Джанет. — Бяхте много услужлив.
Той се усмихна. После заяви:
— В такъв случай позволете ми да бъда още по-услужлив. Ако хвана някого от вас да си пъха носа в тая история, ще лепна и на двама ви обвинение за възпрепятстване. Ясно ли е?
— Едва ли може да бъде по-ясно — призна тя.
Мишите му очички се завъртяха към мен.
— Вие наясно ли сте?
— О… аз ли? Аз само я возя, нали така?
Той присви очи, огледа ме злобно и недоверчиво, после се завъртя към Джанет и добави:
— Освен това много ще се ядосам, ако разбера, че укривате важни сведения или улики. Да обяснявам ли в каква беля може да ви вкара това?
— Познавам санкциите, мистър Спинели.
Докато се усетя, вече си стискахме ръцете и обяснявахме колко приятно ни е било да се запознаем. Чиста глупост, разбира се. Спинели не предложи да ни изпрати до изхода, което ми се стори типично за него. Всъщност срещата бе минала горе-долу както очаквах — чиста загуба на време, — а Спинели се оказа точно такъв неприятен дръвник, какъвто го помнех.
Навън, докато вървяхме към паркинга, попитах Джанет:
— Е, получи ли каквото искаше?
— Получих каквото очаквах.
— А именно?
— Потвърждение.
— Продължавай.
— Вървят в погрешна посока.
В това отношение изглеждаше доста по-убедена от мен. Ако след ден-два във Вашингтон хванеха някой тъпак да си купува стереоуредба или нещо друго с кредитната карта на Лайза, все щях да го преживея някак. Осем години работа с криминални дела са ме научили, че първите впечатления често са грешни, а следи, които изглеждат много заплетени, нерядко се оказват съвсем прости. Но тъй като не долавях у мис Джанет Мороу дори и следа от съмнение, аз, естествено, се зачудих защо. Воден от любопитството, попитах дали би желала едно питие, но тя отказа под предлог, че е имала тежък и емоционално изтощителен ден.
Така си беше.
Сега най-разумното би било да я откарам до хотела, да й пожелая успех и да изчезна. Но аз исках да хвана убиеца на Лайза. Освен това ми беше приятно да чувам гласа на Лайза, макар да принадлежеше на съвсем друго тяло и друга личност. Затова я откарах до хотела, където се споразумяхме да поддържаме постоянна връзка и да споделяме всичко, което научим.
11
Той започна да следи Джулия Кътбърт в пет и половина следобед, когато колата й излезе от гаража под административната сграда на Кънетикът Авеню. Тя караше сребрист джип тойота, модел 2001 година, с шестцилиндров двигател с двойно предаване, което навярно не бе включвала нито веднъж от деня на покупката. Изборът на автомобил съвпадаше с цялостния й психологически профил: практична, надеждна и най-добра на пазара за тази цена. Колата създаваше усещане за близост с природата, първична сила и авантюризъм — три качества, на които Джулия Кътбърт открито се възхищаваше и болезнено страдаше от тяхната липса. Горката Джулия беше високопоставена чиновничка, мечтаеща да бъде принцеса от филм на Дисни. Да я проследи не представляваше никаква трудност.