Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Поклатих глава, онемял от изумление.
— Гърците например си представяли голяма сграда, пълна с великолепни стаи и галерии, и обозначавали всеки прозорец, аркада, колонада, стълбище и зала по различен начин. В преддверието „пазели“ знанията си по граматика, в салона — по реторика, в кухнята — красноречието… И за да си спомнят нещо, съхранено там предварително, трябвало само да си представят, че отиват в този кът от сградата и го изваждат в ред, обратен на онзи, в който е съхранено. Хитро, нали?
Погледнах абата и не знаех какво да кажа. Не знаех дали ме подканваше да го питам за писмата, които бяхме получили в Рим, или не. Трябваше ли да последвам съвета на брат Алесандро и да говоря откровено с него за моята загадка? От страх да не изгубя доверието, проявено вече към мен, му заговорих с намеци:
— Кажете ми, отец Виченцо: а ако вместо „дворец на паметта“ използваме „църква на паметта“? Ще можем ли примерно да разшифроваме името на някой човек в една църква от камък и тухла?
— Виждам, че сте проницателен, братко Агустин — намигна ми той някак лукаво. — И практичен. Онуй, което гърците проектират и прилагат към въображаеми дворци, римляните и дори египтяните се опитват да направят с истински сгради. Ако онези, които влизали в тях, знаели точния „код на паметта“, можели да се движат из залите им и същевременно да получават ценна информация.
— А в една църква? — настоях аз.
— Да, и в църква може да се направи — съгласи се той. — Но чакайте да ви покажа нещо, преди да ви обясня как функционира един такъв механизъм. Както вече споменах, през последните години някои братя доминиканци като мен от Равена, Флоренция, Базел, Милано и Фрайбург започнаха да работят върху система за запаметяване, създадена на основата на образи или архитектурни конструкции, приготвени специално за тази цел.
— Приготвени?
— Да. Приспособени, обработени и украсени с декоративни елементи, които изглеждат излишни за несведущите, но са фундаментални за онези, които знаят тайната азбука, скрита в тях. Ще разберете, като ви дам пример, отец Агустин.
Абатът извади свитък хартия изпод сутаната си и го разстла на масата за дарения. Беше бял лист, не по-голям от дланта на ръката му, с петна от червен восък в единия ъгъл. Върху него бе отпечатана щампа с фигурата на жена, стъпила с левия крак на стълба. Около нея имаше птици и на гърдите й висяха странни неща, а под краката й имаше надпис с латински букви, показващ ясно коя е. „Госпожа Граматика“ — защото това беше тя — гледаше незнайно накъде с отнесен поглед.
— Тези дни успяхме да довършим една от картините, които занапред ще служат да си припомняме различните части на граматиката. Това е тя — рече той, сочейки чудноватата скица. Искате ли да видите как става?
Кимнах.
— Вгледайте се добре — подкани ме абатът. — Ако в този момент някой ни попита за основните термини в граматиката и имаме пред очите си тази графика, ще знаем без колебание какво да отговорим.
— Наистина ли?
Бандело оцени недоумението ми.
— Отговорът ни ще е точен: praedicatio, applicatio и continentia. И знаете ли защо? Много просто: защото го „прочетох“ в тази картина.
Абатът се наведе над листа и започна да чертае въображаеми кръгове, сочейки различни части от скицата:
— Гледайте хубаво: praedicatio е показано от птицата в дясната й ръка, която започва с латинско „Р“, и от клюна й с формата на тази буква. Това е най-важният елемент от фигурата и затова е посочен с два символа, освен че е и отличителен знак на нашия орден. В крайна сметка ние сме проповедници, нали?
Погледнах изящното флагче, което „госпожа Граматика“ държеше, прегънато във формата на латинско „Р“.
— Следващият елемент — продължи той, — applicatio, е означен с Aquila, орела, кацнал на ръката на Граматиката. Aquila и applicatio започват с буквата „А“, тъй че посветеният в изкуството на паметта ум ще направи веднага връзката. А колкото до Continentia, ще я видите почти изписана върху гърдите на жената. Ако можете да различите тези предмети — дъга, колело, рало и чук — като букви, ще прочетете веднага c-o-n-t… Continentia!
Беше изумително. В една наглед съвсем безобидна картина някой бе успял да закодира цяла теория за граматиката. Внезапно ми мина през ум, че в книгите, които се печатаха вече със стотици в ателиетата във Венеция, Рим и Торино, имаше графики по заглавните страници, в които може би са вписани тайни послания, които ние, несведущите, не бихме забелязали. В Канцеларията по тайните шифри никога не ни бяха учили на подобно нещо.