Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Беше шест без петнайсет. След четирийсет и пет минути трябваше да излезе за вечерята с Ферамо. Започваше да изпитва силен страх, а и още беше покрита с червени петна. Слава Богу, че съществуваха прикриващи гримове. До шест и петнайсет петната почти не се виждаха. Беше облечена, фризирана, гримирана и външно готова, но вътрешно изобщо не беше подготвена. Дланите й се потяха, а стомахът й бе обхванат от спазми на страх. Опита се да спре, да диша дълбоко, да мисли и да действа спокойно. Опита се да мисли за позитивни сценарии: Ферамо не знае нищо за телефонния разговор или за подслушването на стаята. Може да беше любопитният, прекалено бъбрив пиколо с огромните мускули и странното лицево окосмяване. Може пиколото да работеше за таблоидите и да смяташе, че някоя знаменитост ще отседне в стаята на Оливия, затова беше поставил бръмбара, а после я бе издал на Мелиса. Може Ферамо да знаеше за телефонния разговор и да иска да й каже, че разбира защо е подозрителна, а после да й обясни всичко и да й признае, че всъщност е наполовина суданец, наполовина французин и е учен-интелектуалец, който се занимава с продуцентството само като хоби, комуто е писнало от всички тези глупости и иска да пропътува Третия свят с Оливия, да изцери болните и да се отдаде на гмуркане.

Докато стана време за тръгване, беше се самонавила, че всичко е наред. Щеше просто да отиде на една приятна вечеря, а после да се върне в Лондон и да започне да слепва счупените парчета на журналистическата си кариера.

Излезе от стаята и отново загуби самообладание. Какво правеше! Луда ли беше? Канеше се да вечеря сама и неизвестно къде с терорист от Ал Кайда, който знаеше, че го подозира. Нямаше позитивен сценарий. Ферамо не искаше да вечеря с нея, искаше нея за вечеря. Добре поне, че петната по лицето й не се виждаха.

Вратите на асансьора се отвориха.

— О, Боже, какво е станало с лицето ти?

Беше Каръл, сбръчканата специалистка по дикция.

— А, нищо. Бях, ъъъ, на козметик — обясни Оливия и влезе в асансьора. — Работи ли с актьорите на пробните снимки?

— О, да. И не само с тях.

Оливия я стрелна с бърз поглед. Изглеждаше разтревожена.

— Нима? Значи не работиш само с актьори? — Реши да рискува с малко дързост. — Работиш и с останалата част от екипа, нали?

Каръл я погледна право в очите. Очевидно мислеше много неща, които не можеше да каже.

— Винаги съм си въобразявала, че само актьорите се нуждаят от уроци по дикция — неангажиращо изрече Оливия.

— Хората променят акцентите си поради най-различни причини.

Вратите на асансьора се отвориха във фоайето. Пред тях стоеше Сурая, блестяща на фона на белите стени.

— Какво ще кажеш? — затворнически попита Оливия, като кимна към Сурая. — Малибу с примес на Бомбай?

— Ханслоу — отвърна Каръл. Не се шегуваше.

— Ами Пиер Ферамо? — прошепна Оливия, докато излизаха от асансьора. — Кайро? Хартум?

— Не аз съм човекът, който ще каже — прекалено весело отвърна Каръл, без да откъсва поглед от очите на Оливия. — Както и да е. Приятна вечер.

Отправи й крехка усмивка и като се загърна в жилетката си, тръгна към момчето на паркинга.