Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Семейството му — нейното семейство — беше избягало по време на боевете през юни 1967-а, напускайки града само с най-ценните семейни притежания, и беше намерило подслон в лагера Акуабат Джабр в покрайнините на Йерихон, на четирийсет километра от Йерусалим. Очакваше се това да е временна мярка и се върнаха веднага след края на боевете. Но къщата вече беше завзета от израелци и не им помогнаха никакви оплаквания до новата управа на града. Оттогава живееха като бежанци.
— Роден съм тук — беше казал баща й и беше прокарал с обич ръка по грапавото дърво и каменната арка. — Баща ми също. И неговият баща, и бащата на баща му. Четиринайсет поколения. Триста години. И всичко свърши, ей така.
Беше щракнал с пръсти. Тя беше вдигнала поглед и беше видяла сълзите в големите му кафяви очи.
— Няма страшно, татко — беше отвърнала и го беше прегърнала здраво, за да влее цялата си сила и обич в стройното му твърдо тяло. — Един ден ще си я получиш. И ще живеем тук заедно. Всичко ще се оправи.
Той се беше навел и беше отъркал лицето си в дългата й черна коса.
— Иска ми се, миличка — беше прошепнал. — Но не всички приказки имат щастлив край. Особено за нашия народ. Ще разбереш, когато пораснеш.
Тези и други спомени витаеха в главата й сега, когато минаваше през тъмния завой на портата към павирания наклон на улица „Ал У ад“.
Друг път тази част от града гъмжеше от народ, имаше многоцветни сергии, на които се продаваха цветя, плодове и подправки, тълпи от купувачи щъкаха във всички посоки, момчета се провираха между минувачите с дървени табли с месо или отпадъци. Но днес всичко беше необичайно тихо — несъмнено заради напредъка на „Воините на Давид“ навътре в града. Двама старци седяха под гофрирания сенник на едно изоставено кафене; отляво някаква селянка клечеше пред затворения с кепенци вход, разположила пред себе си самотна пирамида от лимони, заровила лице в сбръчканите си кафяви ръце. Друга жива душа нямаше, ако не се брояха израелските военни и полицаи: трима млади наборници се въртяха около купчина торби с пясък; отряд на граничната полиция със зелени барети беше насядал по стъпалата на кафенето; неколцина редовни полицаи патрулираха пред портата, маскировъчните им сини униформи се сливаха с мрака и главите, ръцете и краката им сякаш потъваха в тъмна дупка там, където трябваше да са телата им.
Лейла показа журналистическата си карта на единия от тях, хубаво момиче, което можеше и да е модел, ако не беше полицайка, и попита дали може да отиде до окупираната къща.
— По-надолу улицата е блокирана — отвърна момичето и неодобрително погледна картата. — Попитайте там.
Лейла кимна и продължи навътре, мина покрай австрийското общежитие, покрай Виа Долороса, покрай смокинята, която баща й беше показал преди толкова много години — дървото сякаш изобщо не беше се променило за всичкото това време. По някое време отпред се чуха крясъци и броят на военните и полицаите рязко нарасна. Виждаха се разпръснати групи шебаб, палестински младежи, някои с черно-белите ленти за глава на „Фатах“, други носеха червено-зелено-черно-бялото палестинско знаме, групи, събиращи се в тълпа, а тълпата в блъсканица. Тясната улица ечеше от песните им, гора от юмруци пулсираше във въздуха. Израелските войници охраняваха всички пресечки и пречеха на протеста да се разпространи навътре из града, безизразните лица на наемниците контрастираха с изкривените от гняв и предизвикателство лица на протестиращите. По паважа се виждаха пепел и остатъци от обгорен картон там, където бяха палили импровизирани огньове; израелските камери за наблюдение висяха с разбити обективи от стените като скелети на мъртви животни.
Лейла си проби път през множеството, което с всяка крачка ставаше все по-непроходимо, и в един момент й се стори, че няма да мръдне повече напред, но за неин късмет я видя един младеж, когото преди няколко месеца беше интервюирала за посветената си на движението „Младежки Фатах“ статия. Той я поздрави, самоназначи се за неин водач и й проби път през масата от тела, докато не стигнаха бариерите, с които израелците бяха преградили улицата. Освен палестинци тук имаше и малобройна група от израелското движение „Мир сега“ и една от тях — възрастна жена с плетена шапка, й подвикна.
— Надявам се да напишеш за тези копелета, Лейла! Те ще започнат война.
— Те точно това искат — изкрещя един мъж до нея. — Ще ни избият всичките! Вън заселниците! Искаме мир! Мир сега!
Той се наведе и размаха юмрук към тежковъоръжените гранични полицаи от другата страна на бариерата. Зад тях пред окупираната къща се беше събрало множество от журналисти и телевизионни екипи, повечето с каски и бронирани жилетки. По-надолу беше издигната втора бариера, която препречваше пътя на тълпа хареди евреи и привърженици на дясното крило, дошли да демонстрират подкрепата си за заселниците. Един от тях носеше плакат с надпис „КАХАН БЕШЕ ПРАВ!“, друг — транспарант, прогласяващ „ВЪН АРАБСКИТЕ УБИЙЦИ ОТ ЕВРЕЙСКАТА ЗЕМЯ“.