Кралицата на ангелите

Клишето „в интерес на обществото“ се бе превърнало в предизвикваща нервност шега сред Сенките, дори и в Гребените. В случая обаче за шега не можеше да става и дума. Тук се случваше нещо, което после щеше да бъде отразено в новините, а той беше сред действащите лица.

— Извинете ме — промълви Ричард, надявайки се, че ще успее да затвори вратата пред себе си.

Твърде късно. Непознатият вече напираше навътре.

— Имате ли нещо против да вляза за малко?

Надин проследи събитията от кухнята, изправена на нокти като уплашена котка. Тя поклати глава опитвайки се да му внуши: „Недей, не го пускай.“

Непреминалите терапия рядко прибягваха до помощта на полицията. От статистическа гледна точка за Селекторите бе напълно безопасно да упражняват извратената си професия сред Сенките. Ричард все още се надяваше, че изтърканото клише на непознатия и изопнатата стойка на тялото му бяха част от някаква злобна шега.

— Моля да ме извините.

— Господин Ричард Фетъл?

— Да.

Червенокосият вдигна вежди многозначително в стил „Щом сте вие, всичко останало е чиста формалност.“

— Моля, заповядайте — покани го Ричард. Не му идваше наум никакъв начин, по който би могъл да се преструва.

— Моля не приемайте присъствието ми като проява на грубост — продължи непознатият. — Имам само няколко въпроса към вас.

„За какъв се мисли тоя, за някакъв самозван Господ? Кой е той, че да разговаря така с мен?“ — Ричард искаше да изрече тъкмо това, но не посмя.

— Били сте приятели с Емануел Голдсмит?

През това време Надин се беше отдалечила до вратата на кухнята, долепвайки тяло до плътния слой емайл, с умишлено празен поглед. „Мисли за вековното дърво и едва тогава за онова пред очите си“, рече си Ричард. Беше му необходимо голямо усилие да премести поглед върху непознатия.

Гостенинът носеше обикновен черен костюм и обувки. Маншетите на панталоните се издигаха няколко инча над лъскавите черни чорапи. Ризата му беше зелена, а вратовръзката червена и тясна. Ръкавите му бяха къси, изпод тях се подаваха китките, което го правеше да изглежда висок, но всъщност бе по-нисък от Ричард с около десет сантиметра. На ръст беше колкото Надин.

— Да. Бяхме приятели — отговори Ричард.

— Подозирахте ли, че е способен на убийство?

— Не. — „Ще ме съдите ли за това? Вече казах и на ченгетата. Това е самата истина — не знаех“ — отчаяно крещеше умът му.

— Той призна ли ви какво смята да направи? — продължи мъжът.

— Не.

— Не познавам жената, която стои при вас. И тя ли е била близка с Голдсмит?

„Този тип изразява перверзната си откровеност. Не мога да го понасям, но ще трябва да изплюя истината пред него“ — помисли си той.

— И тя го познаваше, но не толкова добре, колкото аз.

— Знаете ли какъв съм? — обърна се мъжът към Надин. Тя кимна с глава като дете, което току-що е хванато с ръка в буркана със сладкото.

— Не го познаваше добре — повтори Ричард.

— И тя като вас е част от групата на Дьо Рош, нали?