Път между световете
- Автор: Вартанов Степан Сергеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стилияна Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Път между световете». Краткое содержание книги:
Забелязал недоумението ни, старецът обясни:
— Сам го създадох. Когато се строеше Централният свят, всеки правеше нещо свое. Някой съединяваше канали и пробиваше нови, друг конструираше Сила, трети оформяше континент или гравитацията върху него, ех, и така нататък… Аз сътворих Пазителя.
— Ние — продължи Древният — бяхме една много мъдра и силна раса. Такива си и останахме. Погледнете! — той щракна с пръсти.
За миг сякаш ослепях. После се оказа, че летя високо в небето, а на хоризонта израства град. Започнах да се задъхвам от възторг. Това беше приказка — жива приказка от камък и стъкло. И от още нещо, чието име не знаех. Красота, достигнала границата, зад която можеше да причинява болка. Разбирах, че никога няма да забравя тази гледка.
— Е, как е? — долових гласа на Древния; ние отново се намирахме в кабинета му.
— Земята — прошепна Олег, — Земята е по-красива!
— Естествено — кимна старецът без никакво учудване. — И точно затова вие имате интерес да ми помогнете.
— В какво?
— С мен се случи нещастие — обясни Древният. — Когато си тръгвахме за нашия свят, аз останах. Останах тук. Приятелите ме сметнаха за загинал — уви! И каналът се затвори завинаги…
— Отначало не се изплаших особено — продължаваше той. — Мислех си: след някакви си нищожни двеста-триста години ще намеря начин да измамя Пазителя, нали познавам устройството му… Но изминаха шест хилядолетия, а решението не е намерено. Просто го няма. По-скоро нямаше го, докато не се появи Олег. Сега искам да си отида вкъщи. Толкова дълго съм чакал…
— Защо изобщо трябваше да се прави това? — поинтересувах се аз. — Защо ви бяха притрябвали Централният свят, Силите, Пазителят в последна сметка?
— Странен въпрос — вдигна рамене Древният. — Ние ви желаехме доброто. На вас, хората. Подарихме ви цялата Вселена освен няколкото свята, до които по-добре да не бяхте се докосвали. Разбирате ли, ние уважаваме разума, даже един толкова нищожен разум като вашия.
Мислех да се възмутя, ала при спомена за приказния град реших, че е по-уместно да премълча.
— Колкото до Силите и Пазителя — обясняваше Древният, — аз не виждам нищо лошо в съществуването им. Силите са необходими, за да управляват света, а клановете са само паразити върху тях. Те не са опасни.
— Не са опасни ли?
— Да, по-малко опасни са от непрекъснатата война, която щеше да избухне тук, ако те не бяха завзели властта. Обаче и тази власт не е вечна, повярвай ми. Рано или късно хората ще се обединят и ще избавят света от това зло. Но — хората. Древните нямат работа тук.
— Ами Пазителят?
— Пазителят на Хармонията в света — Древният вдигна назидателно пръст — е нужен, както личи от самото му название, за да запази…
— Хармонията в света — подхванах иронично аз.
— Точно така. Хората толкоз обичат да рушат…
Премълчах.
— Като пример — продължи старецът — ще посоча днешните действия на клановете. В страната Инкбара в света Текам те са събрали и обучили огромна войска, забравяйки временно за раздорите си. Работят предимно хората на Мрака, обаче и другите им помагат, както могат.
— Клановете са се обединили? Против кого?
— Против Пазителя. Ще му е трудно да се бори с три сили едновременно — Древният се усмихна. — Макар че той ще се справи, разбира се.
— А войската? — попитах аз. — Тя пък защо е? Какво възнамеряват да завоюват те?
— Черната зона.
— Какво?!!
— Клановете предполагат, че Черната зона има предел на насищане — количеството хора, които тя може да отсее наведнъж. Смятат, че Зоната ще се изключи, ако бъде претоварена.
— Но това не е така, нали?
— Не е.
— И тези хора ще загинат като стадо овце?! — възкликнах възмутено.
Древният кимна:
— Съгласи се, Рат, че ние нямаме нищо общо тук. Воюват хората…
— Заради вашия Пазител.
— Да допуснем, че него го няма. Е, и? През каналите ще полетят ракети. По-добре ли ще бъде?
— Какво искате от нас? — поинтересувах се. — След като приведохте толкова изчерпателни доказателства за необходимостта от Пазителя?
— Какво искам ли?… Искам да се върна вкъщи. Олег желае същото. Ти, Рат, предполагам, ще отидеш в долината на вечната пролет, нали така? И ще затворим пътищата след себе си.
— Това… възможно ли е?
— Да. И не трябва да унищожаваме Пазителя, достатъчно е временно да му отнемем властта.
„Помни, Рат — казах си, — онова, което се говори на глас, не винаги съвпада с…“
— … с онова, което мислят — довърши Древният и окончателно ме убеди в способността си да чете мисли. — Не се страхувай, Рат, аз не лъжа.