Път между световете
- Автор: Вартанов Степан Сергеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стилияна Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Път между световете». Краткое содержание книги:
— Ей — извиках аз и едва сега забелязах главната мистерия — на кораба нямаше екипаж.
Огледах се — никаква душа. Нито на реите, нито на щурвала. Сякаш в отговор на недоумението ми щурвалът се завъртя със скърцане, уредите заработиха. С премерен остър завой бригът се устреми в открито море, а иззад скалите, пресичайки пътя му, към него полетя с всичка сила чумният кораб.
Веднага разбрах, че при тоя курс и при такъв вятър няма да избягаме от преследвача. Временно оставил настрана въпросите около празния платноход, замрях в очакване на неизбежната развръзка.
И в този момент на предната палуба удари камбана. Просто звънки удари в излятата мед, но на мен ми се стори, че точно те бяха причината за всички последвали събития. Не сигнал за тях, а именно причина.
Звънът още висеше във въздуха, когато косата ми се изправи от ужас, а крайчетата на реите и спиците на щурвала разцъфтяха с ветрилообразни призрачни пламъци. После водата между двата кораба сякаш закипя — раздаде се силно нарастващо бучене и над вълните се издигнаха облаци гъста пара. Вятърът ги разкъсваше и гонеше далеч от брега. С глух удар чумният кораб се разлетя на парчета, а на мястото, където току-що се намираше, изригна фонтан от гъвкава пара. Леко, като острие на гигантска ножица, пътечката кипяща вода се плъзна встрани и докосна сипея в същото онова място, над което горе в далечината личеше нашият неприятел. С тежък тътен скалите се слегнаха подобно пясък и над тях увисна прашен облак.
Съвсем машинално, без дори да се замислям какво върша, приседнах до Олег и почнах да го свестявам. След десетия шамар той застена и отвори очи:
— Къде сме?
Също така машинално аз му преразказах събитията, последвали скока от сипея, сетне, пак машинално, станах и обиколих кораба. Като не намерих никого, излегнах се на бушприта и се загледах в сивото небе.
Бях потресен.
От ранно детство, така да се каже, та до ден днешен аз бях напълно убеден, че в Централния свят не действа всичко онова, което е прието да се нарича бойна техника. И ето сега пред очите ми корабът-фантом потопяваше платноход и разрушаваше скали…
Обърнах взор към брега и ахнах. Нямаше вече планини! Плавахме край стръмен пясъчен плаж — пустиня с редки островчета бодливи храсти. Югът?! Умислени камили ни изпращаха с поглед, а малко по-назад на брега догаряше хеликоптер. Изглежда, екипажът го бе докарал през канала, без да знае, че двигателят няма да работи в Централния свят. Няма ли?! Излиза, че забраната важи още? И после — как попаднахме тук? До южните брегове, а това безспорно бяха южните брегове, щяхме да пътуваме с месеци…
На това място бригът направи завой и се насочи към устието на река, което — бях готов да се закълна — преди минута го нямаше въобще.
Пустинята също се дяна някъде. Ние плавахме под сводовете на исполински дървета, в приятен полумрак.
— Как мислиш — поинтересува се Олег, — кой клан ни е хванал в плен този път?
— Не знам — признах си. — Честно казано, не мисля, че това са кланове — не е техният почерк. Още повече… — и аз споделих с него наблюденията си за неотдавнашната битка.
Олег ококори очи.
— Може да е бил самият Пазител? — прошепна той.
Тук не издържах и избухнах в смях.
След около двадесетина минути бригът се приближи до левия бряг на реката. С гръм и трясък се спуснаха котвите, а после, за мое учудване, между борда на кораба и брега увисна неизвестно откъде мостче.
— Струва ми се, че е наш ред — казах аз.
Слязохме на брега.
— Е, и какво? — запита Олег и изведнъж чух изуменото му възклицание.
Обърнах се рязко и открих, че корабът е изчезнал.
— Виж ти… — промърморих озадачено.
— Остават ни две възможности — продължи мисълта ми Олег. — Или да вървим, или да чакаме.
— Да вървим.
Навлязохме в гората и не изминали дори стотина крачки, видяхме една стълба. Каменни стъпала, изсечени в гранита, водеха към тъмния отвор на пещера. Тя зееше на височина два човешки ръста. Откъде ли се е взела гранитна скала в низината? И кой е издялал тази стълба?
— Стълбата изсякох аз.
От пещерата излезе насреща ни един невисок — едва стигаше до гърдите ми — старец. Спря за миг, като се взираше, а после пъргаво се спусна по стъпалата. По очертанията на плешивия си череп той по-скоро напомняше изваяна от слонова кост маймуна, отколкото човек. Беше облечен в червен плащ, свободно падащ до земята и закрепен на рамото му с едра триъгълна брошка, така че навън стърчеше само една глава с тънка шия.
— Моля — произнесе старецът, сочейки към пещерата.
Ние с Олег се спогледахме. Изглежда, за да разсее съмненията ни, събеседникът снизходително обясни: