Път между световете
- Автор: Вартанов Степан Сергеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стилияна Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Път между световете». Краткое содержание книги:
— Черният клан сега заобикаля стената от запад, Белият се приближава от юг. Колкото до вашите приятели Хамелеоните, техният платноход вече е акостирал на същото място, където е и вашият. Е?
— Да вървим — казах на Олег и тръгнах по стълбата.
Олег ме последва, а странният старец завършваше шествието. Сам не зная защо постъпих тъй. По-рано никога не съм бил толкова доверчив.
Когато гранитният отломък врата с тежък грохот застана на мястото си, открих, че вместо очакваната тъмнина в пещерата цари приятен полумрак. До краката ми започваше стръмна стълба, два пъти по-тясна от онази, по която се изкачих дотук. Стълбата водеше навътре в скалата и краят й не се виждаше.
— Слизайте — рече старецът.
Въздъхнах и започнах да се спускам надолу. Да се задават въпроси в момента щеше да бъде празно любопитство. Все пак той владееше положението.
През следващия час аз усилено местех краката си. По мои пресмятания слязохме на не по-малко от една лига. Когато коленете взеха да се огъват, стълбата неочаквано свърши и ние се озовахме в огромна зала. Множество колони и огледала, огледала… Това поне не приличаше на архитектурата на клановете… Сега старецът вървеше отпред, показвайки ни пътя. Случайно погледнах в отраженията по огледалната повърхност и примрях. Нашият водач се отразяваше като широкоплещест красавец с гордо вдигната глава и гъста грива смолисточерна коса.
Аз се отразявах в своя нормален вид, само с тази разлика, че на пояса на огледалния ми образ се люшкаше шпага.
А Олег беше… Не знам как да нарека подобно същество. Демон ли? Навярно демон. Обърнах се неволно, за да погледна оригинала. Не, всичко си беше наред.
— Не се отвличай — промърмори вървешком старецът. — Огледалата лъжат, не знаеш ли?
Продължихме по-нататък, а отраженията по стените и колоните се движеха след нас и срещу нас, сблъскваха се и се раздробяваха. Отражението на отражението вече не приличаше нито на оригинала, нито на първото отражение; то живееше собствен живот и не желаеше да повтаря движенията ни. Едничък бедният Рат, който вървеше между Рицаря и Чудовището, винаги се отразяваше като Рат, променяше се само въоръжението. После един от ратовците спря и вдигна високо над главата си блестящ златен меч. В следващия миг отраженията на Олег се стопиха без следа. Ама че работа!
Старецът отвори една врата и ние се озовахме в малък кабинет, оставяйки разбушувалите се призраци в залата.
— Седнете — той ни посочи креслата и сам седна. Махна с ръка — и в камината пламна огън. Интересно, помислих си, къде ли се дява пушекът?
— Димът излиза в канала — обясни старецът, отвръщайки на мислите ми. — Всъщност да не би да смятащ, че освен Олег други не могат да се сетят за едно толкова елементарно нещо?
С тоя отговор, покрай сведенията за комините, старецът ми съобщи още две новини. И от двете не бях в особен възторг. Първо, той четеше мисли. Магия, телепатия, психомоторика — съществуваха доста начини да се направи този фокус. И много често човек, способен да чете мисли, умее и да ги предава, а от предаването на мисли до натрапването на своята воля има една крачка. Второ, той ни е засякъл — и то твърде отдавна. Вземайки предвид обстоятелствата около нашата среща, нямаше да се учудя, ако научех, че това е станало още в самото начало. Да речем, от появяването на Олег в системата на Централния свят.
Щом стигнах дотук в разсъжденията си, забелязах, че старецът с любопитство разглежда буболечката на име Рат. Точно така — буболечката. С ирония и отвисоко.
— Е? — казах аз, за да прекъсна огледа.
— Е — повтори старецът, — правилата на добрия тон изискват преди всичко взаимно представяне. Аз ви познавам, така че можем да опростим процедурата. Наричайте ме Древния…
— Какво?!! — скочих аз.
— Седни!
Как пък не — да седна, обаче коленете ми се подгънаха сами. Не ми оставаше нищо друго освен да пльосна в креслото. Древния, помислих си. Жива легенда. Не човек, а бог. Бог, но все пак не е човек. Лошо.
Съмненията ми, че възнамеряват да ни използват подобно пешки в неизвестна игра, се потвърдиха. Като капак на всичко изведнъж почувствах тежестта на тези милиони тонове гранит, надвиснали над мъничкото мехурче на кабинета. Сигурно съм бил на крачка от истерията, ала тук, за мой късмет, видях изкривената физиономия на Олег и тутакси се успокоих.
— Древни — проговорих аз. — Какво, Древни, и на вас ли не ви харесва Пазителят?
Старецът кимна и направи неопределен жест:
— Добре казано — не ми харесва. Той на мене, а аз, от своя страна — на него. А между другото — усмивката му изчезна — Пазителят е мое творение.