![Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]». Краткое содержание книги:
Жрецът не отговори. За известно време всеки от тях потъна в собствените си мисли. След малко Арен попита, като все още наблюдаваше жълтата светлина на Гобардон:
— Значи е истина, че мъртвите могат да бъдат съживени чрез магия?
— Могат — отвърна жрецът.
— Но прави ли се това? По какъв начин? Спътникът му отговаряше с голяма неохота.
— Чрез заклинанията за призоваване — изрече той, като смръщи вежди или може би примигна.
Арен помисли, че няма да каже нищо повече, ала в същото време жрецът продължи:
— Тези заклинания са вписани в Завета на Палн. Повелителят на призоваването никога не преподава и не използва тоя завет. Рядко се прибягва до него и, мисля, никога разумно. Върховните му заклинания са създадени от Сивия жрец на Палн преди хиляда години. Той призовал духовете на герои и магьосници, даже Ерет-Акбе, за да посъветват Владетелите на Палн във войната и управлението.
— И какво станало?
— Съветът на мъртвите не е полезен на живите. Зли времена настанали за Палн. Сивият жрец бил прогонен и умрял в неизвестност.
Магьосникът разказваше с неохота, но разказваше. Сякаш разбираше, че Арен има правото на отговор. И Арен продължи да настоява:
— И сега никой ли не използва тези заклинания?
— Познавах само един човек, който свободно боравеше с тях.
— Кой беше той?
— Живееше в Хавнър. Смятаха го за обикновен заклинател, обаче имаше природната дарба на голям жрец. Печелеше пари чрез изкуството си, като показваше на всеки срещу заплащане духа, който пожелаеше да види — мъртва жена, съпруг или дете; постепенно изпълни къщата си с неспокойни сенки от стари времена, с красиви жени от епохата на кралете. Видях как повика от Земята на мъртвите стария ми учител Немерл, който бе Върховен жрец по времето на моята младост, само за забавление. И великата душа откликна на неговия зов като вярно куче. Аз се ядосах и го предизвиках. Тогава още не бях Върховен жрец. Казах му: „Ти заставяш мъртвите да дойдат в дома ти. Готов ли си да дойдеш с мен в техния?“ И го принудих да дойде, макар че мъжът се съпротивява с цялата си воля, промени образа си и плака на глас в тъмнината.
— Значи си го убил? — прошепна смаяно Арен.
— Не! Заставих го да ме последва и да се върне заедно с мене. Той беше уплашен. Той, който тъй лесно извикваше мъртвите, беше по-уплашен от смъртта — от собствената си смърт, — отколкото всеки друг, когото познавах. Там, пред каменната стена… Но аз съм на път да ти кажа повече, отколкото трябва да знае един послушник. А ти даже не си послушник.
Проницателните му очи срещнаха погледа на Арен, което го смути.
— Както и да е — продължи Върховният жрец. — Има една каменна стена и сетне едно гранично пространство. Премине ли го, духът отива в смъртта; жив човек може да го премине и да се върне обратно само ако знае пътя… Пред каменната стена онзи мъж се свлече откъм страната на живите. Той впи ръце в камъните, като плачеше и стенеше. Принудих го да продължи. Страхът му ме отвращаваше и ядосваше. По това трябваше да позная, че постъпвам зле. Ала бях овладян от гняв и суета. Съперникът беше силен, пък аз копнеех да докажа, че съм по-силният.
— И какво направи той после, когато се върнахте обратно?
— Пълзеше и се кълнеше никога повече да не употребява Палнийския завет, целуваше ръката ми, а би ме убил, ако имаше смелост.
— Какво стана по-нататък с него?
— Замина на запад от Хавнър, може би към Палн. Никога повече не съм чувал за него. От времето, когато го познавах, той беше белокос, макар и все още пъргав, дългорък човек и приличаше на борец. Трябва да е мъртъв вече. Не мога даже да си спомня името му.
— Истинското му име ли?
— Не! Него си спомням — жрецът направи кратка пауза и в продължение на три удара на сърцето остана съвършено неподвижен.
— В Хавнър го наричат Коб — произнесе той с променен, внимателен глас.
Беше твърде тъмно, за да се различи изразът на лицето му. Арен видя как той вдигна очи към жълтата звезда, сега високо над вълните, която очертаваше по повърхността им накъсана, фина като паяжина златна нишка.
След известно време Върховният жрец продължи:
— Не само на сън, Арен, съзираме онова, което предстои, залегнало в отдавна забравеното, и говорим неща, които ни се струват безсмислени, защото не разбираме тяхното значение.
6. ЛОРБАНЪРИ
Лорбанъри се виждаше на десет мили разстояние отвъд огряната от слънцето вода, целият в зелено, зелено като мъха около някой водоскок. С приближаването му се различаваха листни корони и стволове, сенки, улици и къщи, лица, облекла, прах и всичко друго, от което е съставен един остров, населен от хора. Но повече от всичко в него беше зеленината. Всеки декар, който не бе застроен или превърнат в пътища, бе оставен на ниските топчести черничеви дървета, с чиито листа се хранеха малките буби, предящи коприната, а мъжете, жените и децата на Лорбанъри я изтегляха на нишки и тъчаха на платна. По здрач въздухът се изпълваше с дребни сиви прилепи, които се гощават с бубите. Те поглъщат много, ала тъкачите на коприна не ги преследват или убиват, тъй като да убиеш сивокрил прилеп се смята за особено лоша поличба. Защото, както казват, щом хората се прехранват от бубите, прилепите също имат право на това.