Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
— Няма да е зле, ако го сториш, синко. Малко по-нататък има пост на биячите. Не те съветвам да минаваш оттам. Знаеш, че това е територия на Шегаджиите. Големите плъхове ще те излапат за вечеря.
— Въпреки някогашните времена?
— Въпреки тях, Джими. Вярно, че се отърва от смъртната присъда, но все още си белязан, задето напусна Братството, а когато затворят Пътя, оттук могат да минават само Шегаджии.
— Няма ли друг път? — прошепна Уилям.
— Прекалено е дълъг — отвърна Джеймс. — Ще опитаме с преговори.
— И ако не стане? — намеси се Яжара.
— Тогава ще се бием. — Той се обърна към Джек. — Ние търсим Лукас. Да се е мярвал тъдява?
— Крие се, момче, някъде нататък из тунелите, но не мога да ви отведа при него.
— Ами Мечището? — намеси се Уилям. — Някаква вест от него?
— Тоя тип е много опасен — поклати глава Джек. — Слиза насам преди няколко дни — търсеше нещо. Изтрепа сума ти добри хорица. Сега и той има смъртна присъда.
— Има я и от Короната, ама какво от това? — сви рамене Джеймс.
— Това не прави Шегаджиите и Короната приятели, синко — подметна Джек.
— Кой командва там? — попита Джеймс.
— Мейс Боцмана.
Джеймс поклати глава. Мейс Боцмана беше бивш моряк от кралската флота, изгонен от служба заради кражби, след което бе отишъл на работа при Шегаджиите. Беше агресивен и избухлив и двамата с Джеймс не се погаждаха открай време. Мейс бе един от малцината приятели на Смеещия се Джак — бияч, когото Джеймс бе убил при неуспешен опит за покушение срещу принца.
— Значи мирише на як бой — промърмори Джеймс така, че другарите му да го чуят.
— Няма да е необходимо, приятелю — обади се Джек Плъшата опашка, — ако прибегнеш до прословутата си изобретателност. Винаги има нещо, което можеш да предложиш в замяна.
— Например? — попита Яжара.
— Иди и побъбри с Мейс, а когато започне да те заплашва, го попитай кой му дъвче момчетата. Това ще му привлече вниманието.
— Благодаря, Джек — отвърна Джеймс и даде знак на спътниците си да го последват. Свърнаха по левия тунел и в същия миг Джек изсвири пронизително.
— Това пък какво беше? — попита Уилям.
— Джек си връзва гащите — обясни Джеймс. Ако не вдигне тревога, биячите ще го обвинят, че е преминал на наша страна.
След десетина крачки тунелът се разшири и от двете им страни изникнаха притаени мъже, които бързо ги заобиколиха. Бяха поне шестима, всичките въоръжени до зъби. Едър сивокос мъжага пристъпи в осветения от факла кръг, огледа ги и лицето му разцъфна в усмивка. Гледката не беше от приятните. Имаше малки и злобни очи, провиснала двойна брадичка и подпухнал нос, чупен твърде много пъти, за да прилича на нещо повече от сбръчкана гъба.
— Брей, Джими Ръчицата! — възкликна едрият мъж и плесна с ръце. — Да не си зажаднял за малко болка, момче?
— Идвам да поговорим, Мейс.
— Винаги съм смятал, че дърдориш твърде много, плужек такъв, дори когато беше един от нас. Хванете ги, момчета! — провикна се той и замахна със сопата си към главата на Джеймс.
Глава 5
Чудовища
Джеймс се наведе.
Сопата профуча на сантиметри над главата му и той извика:
— Мейс! Почакай! Трябва да поговорим!
Яжара бе вдигнала тоягата пред себе си, а Уилям бе извадил меча, но и двамата не бързаха да подхващат бой.
— Хубавичко ще си поговоря аз с теб — нареждаше Мейс и продължаваше да размахва сопата. — Ей с това!
— Кой ти дъвче напоследък момчетата? — викна Джеймс, след като избегна поредния удар.
Едрият мъж замръзна, вдигнал високо сопата.
— Ти какво знаеш за това, момче?
Изведнъж Мейс се бе променил — лицето му бе придобило угрижен вид, което бе доста изненадващо, тъй като открай време Боцмана бе известен като човек, който никога не проявява страх или колебание. Сега отпусна сопата, даде знак на хората си да спрат атаката и въздъхна:
— Добре. Да чуем какво си научил.
— Само, че някой — или нещо — ти отмъква хората и ги оставя… — Джеймс естествено блъфираше. Не знаеше никакви подробности, но предполагаше, че онова, което му бе казал Джек Плъшата опашка, е свързано по някакъв начин с разказите за „чудовища“, предадени от Саймън. Поне засега съветът на клошаря да повдигне този въпрос се бе оказал полезен.
— Смлени — подхвърли един от крадците.
— Смлени — повтори Джеймс.
— Направо е отвратително — намеси се друг крадец. — Изглеждат, сякаш ги е дъвкало някое грамадно животно.
Останалите закимаха.
— И всеки път ги откриваме на различни места — обади се Мейс. — Просто няма никаква връзка между убийствата.