Танц с дракони

Докато все още бе само самотно дете в дълбините на Скалата на Кастърли, често сънуваше дракони, представяше си, че е някой изгубен малък принц Таргариен или валириански господар на дракони, зареян високо над поля и планини. Веднъж, когато чичовците му го попитаха какъв подарък иска за рождения си ден, ги помоли за дракон.

— Няма нужда да е голям. Може да е мъничък, като мен.

Чичо му Герион реши, че това е най-смешното, което е чувал, но чичо му Тигет рече:

— Последният дракон е умрял преди цял век, момче.

Беше му се сторило толкова чудовищно нечестно, че онази нощ плака чак докато не заспа.

И все пак, ако можеше да се вярва на господаря на сиренето, дъщерята на Лудия крал бе излюпила три живи дракона. „Два повече, отколкото биха му трябвали дори на един Таргариен.“ Тирион почти съжаляваше, че е убил баща си. Щеше да е забавно да види лицето на лорд Тивин, когато научеше, че кралица Таргариен е тръгнала към Вестерос с три дракона, подкрепена от коварен евнух и търговец на сирене, огромен колкото половината Стена на Кастърли.

Толкова се беше натъпкал, че се наложи да разкопчае колана си и да развърже горните каишки на бричовете. В момчешките дрехи, в които го бе облякъл домакинът му, се чувстваше като четири кила наденица в ципа за две кила. „Ако ядем така всеки ден, ще съм колкото Илирио, преди да срещна тази драконова кралица.“

Навън бе паднала нощ. Вътре беше съвсем тъмно. Тирион се заслуша в хърканията на Илирио, в скърцането на кожените ремъци и в бавното тупкане на подкованите копита на впряга по твърдия валириански път, но сърцето му се вслушваше за изтупването на кожени криле.

Когато се събуди, зората бе дошла. Конете пристъпваха бавно, носилката скърцаше и се полюшваше между тях. Тирион дръпна завеската на половин пръст, за да надникне навън, но нямаше много за гледане, освен жълто-червени полета, светлокафяви брястове и самия път, широко каменно платно, което вървеше право като копие чак до хоризонта. Беше чел за валириански пътища, но този бе първият, който виждаше. Свободните владения се простираха чак до Драконов камък, но не и до континента на самия Вестерос. „Странно. Драконов камък е само една скала. Богатството е по̀ на запад, но те са имали дракони. Със сигурност са знаели, че е там.“

Твърде много беше пил. Главата му щеше да се пръсне и дори лекото полюшване на носилката стигаше храната в търбуха му да се вдигне до гърлото. Макар да не се оплака, страданието му явно бе очевидно.

— Хайде, пий с мен — подкани го дебелакът. — Люспа от дракона, който те изгори, както казват. — Наля им от една делва къпиново вино, толкова сладко, че привличаше повече мухи и от мед. Тирион ги пропъди с ръка и отпи дълбоко. Вкусът се оказа толкова пресищащ, че едва успя да го задържи. Втората чаша мина по-леко обаче. Все пак нямаше никакъв апетит и когато Илирио му предложи купа къпини в сметана, махна с ръка за отказ.