Законът на Устър

— Желанието й не се радва на взаимност, Джийвс. Признавам честно, че не горя от нетърпение.

— Нима, сър?

— Да. Разбираш ли, точно преди чая й изпратих телеграма, в която заявих, че не възнамерявам да крада сметаниерата, но тя вероятно е напуснала Лондон много преди да я получи. С други думи — очаква да завари племенник, горящ от нетърпение да се втурне по задачи, и ще трябва лично да й поднеса новината, че сделката пропада. Това няма да й хареса, Джийвс, и не крия, че колкото повече се замислям за предстоящия разговор, толкова повече ми изстиват краката.

— Ако ми разрешите да направя едно предложение, сър… естествено, това е палиативна мярка, но често е доказвано, че в трудни времена официалното вечерно облекло има стимулиращо въздействие върху силата на духа.

— Смяташ, че трябва да сложа бяла папийонка? Споуд ми каза, че тук носят черни връзки.

— Мисля, че извънредното положение оправдава отклонението, сър.

— Май си прав.

И, както винаги, беше. Джийвс няма грешка по деликатните въпроси на психологията. Наконтих се от глава до пети и незабавно усетих забележимо подобрение. Краката ми се позатоплиха, блясъкът се върна в помъртвелите очи, а самочувствието ми сякаш се напомпа. Наслаждавах се на ефекта в огледалото, връзвах папийонката с грижовни пръсти и репетирах наум някои изрази, които смятах да поднеса на леля Далия, ако се закучеше. В този миг вратата се отвори и в стаята влезе Гъси.

При вида на клетия очилатко ме прободе съчувствие, защото от пръв поглед разбрах, че не е в крак със събитията. В поведението му не прозираше нито един от признаците, отличаващи мъжа, комуто Стифи е поверила плановете си. Държанието му бе бойко и аз размених бърз, многозначителен поглед с Джийвс. Моят казваше: какво знае той, неговият — също.

— Привет! — възкликна Гъси. — Привет! Здрасти, Джийвс.

— Добър вечер, сър.

— Е, Бърти, какво ново? Видя ли се с нея?

Съчувственият бодеж се засили. Въздъхнах наум. На мен се падаше тежката участ да нанеса оглушителна плесница на свой стар приятел и мисълта за това не ме направи щастлив.

Все пак човек трябва да гледа в очите подобни неща. Искам да кажа, хирургическия скалпел и прочие.

— Да — рекох аз. — Да. Видях се. Джийвс, имаме ли бренди?

— Не, сър.

— Можеш ли да намериш глътка?

— Разбира се, сър.

— Най-добре донеси бутилката.

— Много добре, сър.

— Той изчезна в коридора, а Гъси ме загледа с искрено изумление.

— На какво прилича това? Не можеш да започнеш да се наливаш още преди вечеря.

— Нямам и намерение. Поисках го за теб, многострадални великомъченико.

— Не пия бренди.

— Обзалагам се, че не само ще го изпиеш, ами ще плачеш за още. Седни, Гъси.

Настаних го в креслото и го ангажирах в лек разговор за времето и реколтата. Не исках да го цапардосам с новината, преди да е пристигнала спасителната влага. Продължих да говоря, като се стремях да внеса в гласа си интонации, с които се говори на болен, когото подготвят за най-лошото, и не след дълго забелязах, че ме гледа по много особен начин.