Издирваният

Спря на два метра от тях и извади служебната си карта.

Тя се оказа различна от техните.

От Държавния департамент.

Името, изписано на картата, беше Лестър Л. Лестър-младши. На снимката се виждаше лицето му под старателно сресана коса и над риза с копченца на яката, за която Соренсън беше готова да се обзаложи, че е от „Брукс Брадърс“.

— Какво мога да направя за вас, мистър Лестър? — попита тя.

— И бащиното ви име ли е Лестър? — пожела да узнае Мичъл.

Човекът, наречен Лестър, бавно се обърна към него.

— Точно така — отвърна той.

— Забележително — промърмори Мичъл.

— Какво мога да направя за вас? — повтори Соренсън.

— Тук съм за наблюдение — отговори Лестър.

— Защото жертвата ви е позната?

— Не лично.

— Защото е известна на Държавния департамент?

— Познахте.

— Кой е бил този човек?

— Нямам право да ви кажа.

— В такъв случай направете кръгом и си вървете там, откъдето сте дошли. Не можете да ни помогнете.

— Трябва да остана — каза Лестър.

— Имате ли мобилен телефон? — попита Соренсън.

— Да.

— Използвайте го и поискайте разрешение да ми кажете всичко, което искам да зная.

Лестър дори не помръдна.

— Предполагам, че вашите приятели от ЦРУ също са тук — подхвърли Мичъл.

Лестър театрално се завъртя и започна да оглежда околността.

— Не виждам никого — промърмори той. — А вие?

— Сигурно дебнат някъде в мрака — рече Мичъл. — Нали на това са ги учили?

Лестър не отговори. Телефонът на Соренсън издаде монотонния си електронен сигнал. Тя го включи, послуша известно време и отвърна:

— Разбрах, благодаря ви, сър. — После закова очи в лицето на Лестър и се усмихна. — Май здраво сте натискали газта, а?

— Откъде знаете? — попита Лестър.

Соренсън се усмихна.

— Току-що се обади моят старши агент. Каза, че пътувате насам. Предполагам, че фабриката за слухове продължава да работи добре. Предупреди ме да ви чакам след десетина минути.

— Пътищата бяха пусти — сви рамене Лестър.

— Началникът ми съобщи кой е мъртвецът.

Лестър не отговори.

— Кой е? — полюбопитства Доусън.

— Служител в посолство — отвърна Соренсън.

— Някое от нашите посолства?

— Да.

— Дипломат?

— Аташе.

— На отговорна длъжност?

— Не останах с такова впечатление. Но със сигурност не и младши служител. Съдя по тона на шефа ми.

— Възраст?

— Четирийсет и две.

— Важна клечка?

— Шефът ми не уточни какъв е.

— Трябва да е бил важна клечка — рече Мичъл. — Иначе един специален агент едва ли ще върти телефоните посред нощ. Прав ли съм?

— Къде е служил? — попита Доусън. — В коя част на света? С какви отговорности?

— Шефът ми не уточни. Предполагам, че не е бил запознат. Което означава, че е служил на важно място.